Свен Никласон се загледа в къщата и стисна устни.
– Мм – каза Шел разсеяно.
Преговаряше наум всичко, което знае за Йон, и се чудеше къде може да е отишъл. Полицията вече бе проверила рибарската къща, но без резултат.
– Разбра ли нещо повече за акцията в Стокхолм? – попита Шел.
– Изглежда Сепо39 и полицията за разнообразие са успели да си сътрудничат успешно и са свършили чудесна работа. Всички членове на партията, отговорни за атентата, са били задържани без произшествия. Тия типове не са толкова наперени, когато стане напечено.
– Да, май си прав.
Шел се замисли за войнствените заглавия, които щяха да изпълнят вестниците в близките дни. Събитието беше от национална значимост, но дори останалият свят щеше да се учуди, че нещо такова може да се случи в малка Швеция – страната, която много хора смятаха за почти абсурдно добре уредена.
Мобилният му телефон звънна.
– Здрасти, Ролф... Да, ситуацията тук е малко объркана. Не знаят къде е Йон... Какво каза? Стрелба... Окей, веднага отиваме там.
Приключи разговора и кимна на Свен.
– Скачай вътре. Съобщиха за стрелба в дома на Леон Кройц. Отиваме там.
– Леон Кройц?
– Един от съучениците на Йон в интерната. В тази история има нещо гнило и не само аз мисля така.
– Не знам. Йон може да се появи всеки момент.
Шел се подпря на покрива на колата и поглед Свен.
– Не ме питай защо, но смятам, че Йон е там. Решавай. Идваш или не? Танумската полиция вече е на мястото.
Свен влезе в колата. Шел седна зад волана, затвори вратата и потегли. Знаеше си, че е бил прав. Момчетата от Вальо криеха нещо и сега щеше да стане ясно какво. Едно беше сигурно – не смяташе да изпусне новината.
39 Националната служба за охрана, част от Шведската държавна служба за сигурност. – Б. пр.
26
Остров Вальо, 1974
Имаше усещането, че някой постоянно я наблюдава. Не можеше да го опише по-добре. Чувстваше се така още откакто откриха майка ѝ мъртва. Никой не знаеше защо е излязла навън в ноемврийската нощ. Докторът, който дойде и огледа трупа ѝ, констатира, че сърцето ѝ просто е отказало. Каза, че я бил предупредил.
Въпреки това Инез се съмняваше. Със смъртта на Лаура нещо в къщата се промени. Усещаше го, където и да отиде. Рюне стана още по-мълчалив и строг, а Анели и Клаес я предизвикваха все по-открито. Рюне сякаш не забелязваше, което ги правеше още по-дръзки.
Нощем чуваше плач в спалнята на момчетата. Не силен, а едва доловим. Плач, който някой опитваше да потисне, доколкото е възможно.
Страхуваше се. Минаха няколко месеца, докато осъзнае, че това е чувството, което се опитва да назове. Нещо не беше наред. Всички го усещаха и бяха нащрек, но Инез знаеше, че ако сподели тревогата си с Рюне, той само ще изсумти и ще махне с ръка. Но тя виждаше, че и той долавя нещо нередно.
Умората също си казваше думата. Работата покрай училището и грижите за Ева я изтощаваха. Напрягаше я и това, че не може да изкаже притесненията си.
– Мамамамама – проплака Ева в детската си кошара.
Беше застанала в единия край и здраво се държеше за решетката, вперила поглед в Инез.
Инез не откликна. Нямаше сила. Момичето изискваше толкова много внимание, а Инез не можеше да ѝ го даде. Освен това Ева беше дъщеря на Рюне. Носът и устата ѝ бяха копие на неговите, поради което ѝ бе още по-трудно да я обикне. Инез се грижеше за нея, сменяше ѝ пелените, хранеше я, държеше я в прегръдките си и я утешаваше, когато се удари, но не можеше да ѝ даде нещо повече. Страхът не оставяше много място за други емоции.
За щастие, имаше още нещо. Нещо, което ѝ даваше сили да издържи още малко, вместо чисто и просто да избяга, да се качи в лодката и да остави всичко зад себе си. В мрачните моменти, когато обмисляше идеята, Инез не смееше да си зададе въпроса дали би взела Ева със себе си. Не беше сигурна, че иска да знае отговора.
– Може ли да я подържа?
Гласът на Юхан я стресна. Инез сгъваше чаршафи в пералното помещение и не го бе чула да влиза.
– Разбира се, давай – каза тя.
Юхан също беше причина да остане. Той обичаше мащехата си и малката си сестричка. Любовта му беше споделена. Щом Ева го видеше, цялото ѝ лице грейваше. Сега също протегна ръце към него, застанала права в кошарата.
– Хайде, Ева – каза Юхан.