– Шт – каза отново и допря пръст до устните си.
После изтича до прозореца и погледна навън. За миг остана на място, като че ли обмисляйки алтернативите. След това посочи към Йоста и Ерика.
– Вие двамата стойте тук. Аз тръгвам. Трябва да съм на пост. Не бива да открият вратата.
Ерика не можа да се сдържи и възкликна:
– Какво ще правиш?
Надеждата, че някой е дошъл да им помогне, се смеси с ужаса, че това може да означава опасност за живота на Ана, ако вече не беше късно.
– Къде е сестра ми? Трябва да ми кажеш къде е Ана.
Гласът ѝ премина във фалцет. Йоста сложи ръка на рамото ѝ, за да я успокои.
– Ще изчакаме тук, Мортен. Никъде няма да ходим. Ще седим тук, докато се върнеш – каза той, без да откъсва очи от Мортен.
Накрая мъжът кимна, обърна се и се втурна надолу по стълбите. Ерика искаше веднага да стане и да тръгне след него, но Йоста хвана ръката ѝ и прошепна:
– Спокойно. Първо да погледнем през прозореца, може да видим накъде отива.
– Но Ана... – каза Ерика отчаяно и опита да се отскубне.
Йоста не отстъпи.
– Помисли, вместо да правиш нещо прибързано. Ще погледнем през прозореца, после ще слезем долу, за да посрещнем пристигащите. Сигурно това са Патрик и останалите, те ще ни помогнат.
– Окей – каза Ерика и се изправи несигурно на вдървените си крака.
Двамата с Йоста отидоха до прозореца и се огледаха за Мортен.
– Виждаш ли някого?
– Не – каза Йоста. – А ти?
– Не, той едва ли е тръгнал надолу към кея. Така би рискувал да попадне право в ръцете на хората, които идват насам.
– Сигурно е тръгнал към задната страна на къщата. Къде иначе би могъл да се дене?
– Аз поне не го виждам. Слизам долу.
Ерика запристъпва предпазливо към стълбището и после надолу към антрето. Наоколо беше тихо и не се чуваха гласове, но тя знаеше, че Патрик ще опита да се приближи възможно най-безшумно. Погледна през отворената външна врата и усети как в гърлото ѝ напира плач. Отвън нямаше никого.
В същия миг забеляза как нещо помръдва между дърветата. Замижа, за да види по-добре, и веднага почувства облекчение. Това беше Патрик, следван от Мартин и още двама души. Отне ѝ известно време, докато разпознае Юсеф Майер. До него вървеше жена с изискани дрехи. Възможно ли бе това да е Ия Кройц? Ерика махна на Патрик, за да привлече вниманието му, после се прибра обратно в къщата.
– Да не излизаме навън – каза тя на Йоста, който се задаваше от горния етаж.
Застанаха до стената, за да не се виждат през отворената врата. Мортен можеше да е навсякъде и не искаха да рискуват да стоят като живи мишени.
– Къде може да е отишъл? – обърна се Йоста към нея. – Може би е още вътре?
Ерика осъзна, че той има право, и се огледа паникьосано, сякаш Мортен можеше всеки момент да изскочи отнякъде и да ги застреля. Но него го нямаше никакъв.
Щом Патрик и Мартин най-накрая пристигнаха, тя погледна мъжа си в очите. В тях се четеше както облекчение, така и тревога.
– Мортен? – прошепна той.
Ерика му разправи набързо какво е станало. Патрик кимна и двамата с Мартин обиколиха приземния етаж с бърза крачка и вдигнати оръжия. Щом се върнаха в антрето, поклатиха глави.
Ия и Юсеф стояха неподвижно. Ерика се чудеше какво правят тук.
– Не знам къде са Ана и Ева. Мортен каза, че трябвало да застане на пост. Възможно ли е да ги е затворил някъде? – попита Ерика, без да може да спре да хлипа.
– Това е входът към мазето – каза Юсеф и посочи една врата в другия край на антрето.
– Какво има там? – попита Йоста.
– После ще обясняваме, сега няма време – каза Патрик. – Вървете след мен. А вие оставате тук.
Той посочи Ерика и Ия. Ерика понечи да каже нещо, но видя изражението на Патрик. Нямаше смисъл да възразява.
– Слизаме долу – каза Патрик, хвърляйки последен поглед към съпругата си.
Ерика видя, че той също се страхува от това, което може да открие.
27
Остров Вальо, Велика събота, 1974
Всичко трябваше да бъде както обикновено. Това очакваше Рюне. Повечето ученици се бяха прибрали за ваканцията и тя плахо бе попитала дали момчетата, които останаха, могат да обядват с тях, но Рюне дори не я удостои с отговор. Естествено, че празничният обяд беше само за семейството.
Инез от два дни готвеше храна: агнешко печено, яйчени хапки, задушена сьомга... Желанията на Рюне нямаха край. Всъщност „желания“ не беше правилната дума. Бяха по-скоро изисквания.
– Карла винаги приготвяше такъв обяд. Всяка година – съобщи ѝ той, връчвайки ѝ списъка преди първия им съвместен Великден.