Щом се озоваха в мазето, Ана видя как Ерика се спуска надолу по стръмната стълба малко по-нататък. Взимаше по две стъпала наведнъж и Ана се забърза, за да я посрещне. Едва когато зарови лице в шията на сестра си, сълзите потекоха от очите ѝ.
Качиха се в антрето и замижаха на ярката светлина. Ана все още трепереше, все едно я тресеше. Ерика прочете мислите ѝ и отиде да вземе дрехите ѝ от горния етаж. Не попита защо са в спалнята на Мортен и Ева, но Ана знаеше, че ще трябва да дава доста обяснения, включително на Дан. Сви я сърцето при мисълта колко ще го нарани, но сега нямаше сили да мисли за това. Щеше да оправи нещата по-късно.
– Обадих се за помощ и насам идват хора – каза Патрик и помогна на Ана и Ева да седнат на стълбите пред входната врата.
Ия седна до Ева и я прегърна силно. Йоста се настани от другата ѝ страна и се загледа в двете жени. Патрик се наведе към него и прошепна:
– Това е Анели. Ще ти разкажа после.
Йоста го погледна учудено. После мисълта го споходи ненадейно като светкавица и той тръсна глава.
– Почеркът. Естествено.
Знаеше си, че има нещо, което е пропуснал, докато преглеждаха кашоните. Нещо, което е видял и е трябвало да разбере още тогава. Обърна се към Ия.
– Ева можеше да остане и с нас, но при приемното си семейство също е живяла добре.
Йоста видя, че останалите го слушат, без да разбират за какво говори.
– Не можех да мисля кой се грижи за Ева. Нямах сили изобщо да мисля за нея. Така беше по-лесно – каза Ия.
– Беше толкова хубава. Онова лято просто се влюбихме в нея и ни се искаше да остане. Но бяхме загубили сина си и тъкмо бяхме отвикнали от мисълта за дете...
Той сведе поглед.
– Да, беше хубава. Истинско ангелче – каза Ия и се усмихна тъжно.
Ева ги гледаше озадачено.
– Как разбра? – попита го Ия.
– От списъка с покупки. Измежду вещите, които са останали в къщата след вас, имаше списък, писан на ръка. После ти ми даде бележката с адреса. Почеркът беше същият.
– Някой ще бъде ли така добър да обясни за какво става дума? – попита Патрик. – Например ти, Йоста.
– Идеята да използвам паспорта на Анели, а не моя собствен, беше на Леон – каза Ия. – Наистина, деляха ни няколко години, но двете си приличахме достатъчно, за да се получи.
– Не разбирам.
Ева клатеше глава. Йоста я погледна право в очите. Видя малкото момиченце, което някога бе тичало в двора им и беше оставило такава следа в сърцата им. Време бе Ева да получи отговорите, които беше чакала толкова дълго.
– Ева. Това е майка ти. Инез.
Настана гробна тишина. Чуваше се само вятърът в брезите наоколо.
– Но, но... – заекна Ева, сочейки зад себе си, към мазето.
– Тогава коя е жената с дългата коса?
– Анели – каза Ия и нежно погали Ева по бузата – И двете имахме дълга кестенява коса.
– Защо никога не си...?
Гласът на Ева трепереше от излишък на чувства.
– Нямам прост отговор. Има много неща, които не мога да обясня, защото самата аз не ги разбирам. Бях принудена да не мисля за теб. Иначе никога не бих могла да те оставя.
– Леон не успя да ни разкаже какво всъщност се е случило – каза Патрик. – Мисля, че е време да чуем.
– Да, така е – отвърна Инез.
В далечината се виждаха лодки, които се приближаваха към остров Вальо. Йоста се радваше, че друг екип ще поеме щафетата, но първо искаше най-накрая да разбере какво е станало на онази Велика събота през 1974-а. Стисна едната ръка на Ева в своята, а Инез хвана с другата.
28
Остров Вальо, Велика събота, 1974
–Какво е това?
Рюне стоеше до вратата на трапезарията с пребледняло лице. Зад него се виждаха Леон и останалите момчета: Йон, Пърси, Севастиан и Юсеф.
Инез ги погледна учудено. Никога преди не бе виждала Рюне да изгуби самообладание, но сега той изглеждаше толкова разстроен, че цялото му тяло се тресеше. Влезе вътре и застана пред Клаес. В ръцете си държеше сноп снимки и револвер.
– Какво е това? – повтори Рюне.
Клаес мълчеше безизразно. Момчетата направиха няколко предпазливи крачки напред и Инез опита да привлече погледа на Леон, но той не се обърна към нея. Вместо това гледаше Клаес и Рюне. Дълго време никой не продума. Въздухът натежа. На Инез ѝ бе трудно да диша. Стисна здраво ръба на масата. Нещо ужасно бе на път да се случи пред очите ѝ. Каквото и да беше, щеше да свърши лошо.
По устните на Клаес бавно се разля усмивка. Преди баща му да успее да реагира, той се изправи, грабна пистолета и стреля право в челото му. Рюне се строполи безжизнен на пода. Кръв бликна от дупката в черепа му, почерняла от барута. Инез чу собствения си писък. Звучеше сякаш идва от друг човек, но тя знаеше, че между стените отеква нейният глас. Писъците ѝ се смесиха с тези на Анели в страховит дует.