– Мисля, че вече е време за сладолед – каза Мелберг и се изправи, след което хвърли поглед към Паула и размаха пръст. – Нали знаеш, че не е добре да излагаш корема си на слънчева светлина?
Паула го проследи учудено с поглед, докато той отиваше към павилиона за сладолед.
– Той шегува ли се? – обърна се тя към майка си, която се разсмя.
– Бертил просто иска да помогне.
Паула измърмори нещо, но все пак покри корема си с шал. Лео изтича покрай тях чисто гол и Йохана пъргаво го улови.
– Има право – каза тя. – Ултравиолетовите лъчи могат да причинят промени в пигмента, така че си намажи добре и лицето.
– Промени в пигмента? – попита Паула. – Че аз съм си мургава.
Рита ѝ подаде бутилка плажно масло със защитен фактор трийсет.
– По лицето ми избиха купища кафяви петна, докато бях бременна с теб, така че не спори.
Паула се подчини, а Йохана също се зае да маже старателно светлата си кожа.
– Все пак си извадила късмет – каза тя. – Не е нужно да се печеш на слънце, за да имаш тен.
– Да, но ми се иска Бертил да я кара малко по-спокойно – отвърна Паула и изстиска голямо количество крем в дланта си. – Наскоро го хванах да чете списанията ми за бременни. А онзи ден ми донесе опаковка капсули с омега-3 мастни киселини. Бил прочел в едно от списанията, че се отразявали добре на развитието на мозъка на бебето.
– Остави го да се радва, толкова е развълнуван – каза Рита и започна за втори път да маже Лео от глава до пети.
Той беше наследил румената, луничава кожа на Йохана, която лесно изгаряше. Паула се зачуди разсеяно дали бебето щеше да наследи нейния цвят на кожата, или този на незнайния донор. За нея нямаше значение. Лео беше техен син и тя рядко се замисляше, че е бил замесен и трети човек. Щеше да е същото и с това дете.
Радостният вик на Мелберг прекъсна мислите ѝ.
– Сладоледът пристига!
Рита го изгледа остро.
– Надявам се, не си взел и за себе си.
– Само един мъничък, мъничък „Магнум“. Все пак цяла седмица бях послушен.
Той се усмихна и намигна на партньорката си, опитвайки да я умилостиви.
– И дума да не става – каза Рита спокойно, взе сладоледа от ръцете му и отиде да го хвърли в едно кошче.
Мелберг измърмори нещо.
– Какво каза?
Той преглътна.
– Нищо. Абсолютно нищо.
– Знаеш какво каза докторът. Попадаш в рисковата група както за диабет, така и за инфаркт.
– Един „Магнум“ нямаше да ми навреди. Човек трябва и да си поживее малко – каза той и раздаде останалите сладоледи.
– Остава ми още една седмица почивка.
Паула беше затворила очи, обърната към слънцето, и ближеше своя сладолед „Корнето“.
– Наистина смятам, че не трябва да се връщаш на работа – каза Йохана. – Не остава още много. Сигурно ще можеш да излезеш в болнични, ако поговориш с акушерката. Имаш нужда от почивка.
– Чакай малко. Не забравяй, че аз съм началникът на Паула – каза Мелберг и се почеса замислено по оредялата сива коса. – Но съм съгласен. И аз не мисля, че трябва да работиш.
– Вече го обсъждахме. Ще полудея, ако трябва просто да си седя вкъщи и да чакам. Освен това сега е доста спокойно.
– Как ще е спокойно? – зяпна я Йохана. – Та сега е най-натовареното време в годината, покрай пияниците и всичко останало.
– Имах предвид просто че в момента не тече някое голямо разследване. И на сън мога да се справям с обичайните летни кражби и други такива. А и не е нужно да отговарям на повиквания. Мога да остана вътре в управлението и да се занимавам с бумащината. Така че стига сте ми опявали. Все пак съм бременна, не болна.
– Ще видим как ще тръгнат нещата – каза Мелберг. – Но поне за едно си права. За момента положението наистина е спокойно.
* * *
Беше годишнината от сватбата им и както всяка година, Йоста носеше свежи цветя, които да остави на гроба на покойната си съпруга. През останалото време от годината не се грижеше особено за гроба, но това нямаше нищо общо с чувствата му към Май-Брит. Бяха живели заедно дълго и щастливо и той усещаше липсата ѝ всяка сутрин, когато станеше от леглото. Йоста беше свикнал с живота на вдовец и дните му бяха дотолкова подчинени на навици, че понякога мисълта, че бе живял заедно с друг човек в малката къща, му се струваше като далечен сън. Но това, че беше свикнал с такъв живот, не означаваше, че му се наслаждава.
Той клекна и прокара пръст по следите в камъка, които образуваха името на малкото им момченце. Дори нямаше негова снимка. Мислеха си, че разполагат с всичкото време на света, за да го снимат, така че не се сетиха за това, когато се роди. Не направиха снимка и когато умря. По онова време това не беше прието. Йоста беше чувал, че в днешно време хората гледат различно на нещата, но тогава се очакваше да забравиш и да продължиш напред.