Създайте ново дете възможно най-скоро. Това беше съветът, с който бяха изпратени, докато напускаха болницата шокирани. Но това така и не стана. Единственото дете, което получиха след това, беше момиченцето. Малката госпожица, както я наричаха. Може би трябваше да направят повече, за да я задържат, но мъката все още беше твърде голяма и те не вярваха, че могат да ѝ дадат това, от което има нужда.
Накрая Май-Брит взе решението. Йоста все пак предложи предпазливо момичето да остане и да продължат да се грижат за нея. Но загубата вече беше гравирана в сърцето на Май-Брит и тя с натъжено изражение му каза: „Тя има нужда от братя и сестри“. И така, малката госпожица изчезна от живота им. Не говореха за нея след това, но Йоста така и не я забрави. Ако получаваше по една крона всеки път, когато се сетеше за нея, вече щеше да е заможен мъж.
Изправи се. Беше отскубнал няколко бурена, които бяха пуснали корен. Цветята изглеждаха красиво във вазата и Йоста ясно чу гласа на Май-Брит в главата си: „Ама Йоста, що за глупости. Бива ли да хабиш такива хубави цветя за мен“. Тя никога не беше вярвала, че заслужава нещо по-специално, и на Йоста му се искаше да беше пренебрегвал мнението ѝ по-често и да я беше глезил. Да ѝ беше подарявал цветя още докато беше жива и можеше да им се наслади. Сега му оставаше единствено да се надява, че Май-Брит вижда цветята някъде там отгоре и им се радва.
5
Фелбака, 1919
Семейство Шьолинс отново празнуваше. Дагмар беше благодарна за всяко тържество, което те организираха. Допълнителните доходи ѝ бяха нужни, а и беше чудесно да вижда отблизо всички тези богати и красиви хора. Те водеха толкова прекрасен и безгрижен живот. Ядяха и пиеха качествено и по много, танцуваха, пееха и се смееха чак до разсъмване. Мечтаеше си нейният живот да е подобен, но засега трябваше да се задоволява с това да прислужва на щастливите хора и за кратки мигове да бъде близо до тях.
Очертаваше се това празненство да бъде много специално. Дагмар и останалият персонал още сутринта бяха откарани на острова до Фелбака, а лодката продължи да прави курсове цял ден, носейки храна, вино и гости.
– Дагмар! Трябва да донесеш още вино! – викна жената на доктор Шьолин и Дагмар веднага се завтече към избата.
Стараеше се да се държи добре пред госпожа Шьолин. Последното, което искаше, беше тя да започне да я наблюдава. Защото тогава щеше да забележи погледите и нежните пощипвания, с които съпругът ѝ даряваше Дагмар по време на празненствата. Понякога стигаше и по-далеч, ако госпожата се извинеше и отидеше да си легне, а останалите гости бяха твърде пияни или заети със собствените си наслади, за да се интересуват какво става около тях. След тези случки докторът тайно даваше на Дагмар допълнително възнаграждение, когато се раздаваха заплатите.
Тя бързо взе четири бутилки вино и се втурна обратно навън. Беше ги притиснала здраво към гърдите си, но се блъсна в някого и бутилките паднаха на земята. Две от тях се счупиха и Дагмар с отчаяние осъзна, че сигурно ще ѝ ги удържат от заплатата. Сълзите ѝ потекоха и тя погледна към мъжа пред себе си.
– Унскюл!10 – каза той, изговаряйки датската дума малко необичайно.
Ужасът и отчаянието ѝ преминаха в гняв.
– Къде сте тръгнали? Не може просто да стоите така пред вратата, не знаете ли?
– Унскюл – повтори той. – Их ферщее нихт11.
Изведнъж Дагмар разбра кой беше мъжът. Беше се сблъскала с почетния гост. Това беше немският герой от войната, летецът, който се сражавал смело в битките, но след болезнената загуба на Германия се издържал с въздушни демонстрации. Цял ден се говореше за него. Преди беше живял в Копенхаген и сега се носеха слухове за някакъв скандал, който го принудил да се премести в Швеция.
Дагмар го зяпаше. Това беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Съвсем не изглеждаше толкова пиян, колкото голяма част от останалите гости, а погледът му срещна нейния, без да трепне. Двамата дълго стояха и се наблюдаваха. Дагмар се изпъчи. Знаеше, че е красива. Много мъже го бяха потвърждавали, като опипваха тялото ѝ и стенеха в ухото ѝ. Но никога преди не беше изпитвала такава благодарност за хубостта си.
Без да отделя очи от нея, летецът се наведе и започна да събира парчетата от счупените бутилки. После внимателно ги отнесе до една групичка дървета наблизо и ги хвърли там. Щом се върна при нея, сложи пръст на устните си, слезе долу в избата и донесе две нови бутилки. Дагмар се усмихна с благодарност и се доближи до него, за да ги вземе. Погледът ѝ попадна върху ръцете му и тя забеляза, че левият му показалец кърви.