– Внимавай – каза Мортен и посочи няколко корена, които стърчаха над земята.
Ева демонстративно прескочи корените. Загрижеността му би трябвало да я трогва, но вместо това я задушаваше. След още няколко метра усети грубия пясък под краката си. Вълните се разбиваха в дългия бряг. Хвърли кърпата и тръгна право към солената вода. В краката ѝ се заплетоха водорасли и внезапното студено докосване я накара да ахне, но скоро започна да се наслаждава на хладината. Чу Мортен да вика след нея. Престори се, че не го чува, и продължи навътре. Щом дъното под нея изчезна, заплува и само след няколко загребвания стигна до малката дървена платформа, закотвена във водата.
– Ева! – викна Мортен от брега, но тя продължи да го игнорира и хвана стълбата на платформата.
Имаше нужда да прекара малко време сама със себе си. Ако се излегнеше и затвореше очи, можеше да си представи, че е корабокрушенка в необятното море. Сама. Без да се налага да се съобразява с други хора.
Чу Мортен да се приближава. Платформата се олюля под тежестта му и Ева стисна очи по-силно, за да го задържи настрана още малко. Искаше да бъде съвсем сама. Не да бъде сама заедно с Мортен. Неохотно отвори очи.
1 Обиколили света думи на Стине Ренате Хохейм в интервю за CNN, които по нейно признание принадлежат на приятелката ѝ Хеле Ганестад. Хохейм е норвежки политик от работническата партия и една от оцелелите след атаката в Утьоя през 2011 г. – Б. пр.
Ерика седеше на масата, а във всекидневната цареше възхитителна бъркотия от захвърлени навсякъде колички, кукли, плюшени животни и карнавални дрехи. Все едно бе избухнала бомба от играчки. Три деца, всичките на по-малко от четири години, бяха причината домът им да изглежда така през по-голямата част от времето. Но сега, когато разполагаше с рядък миг свободно време без децата, Ерика, както обикновено, бе предпочела писането пред чистенето. Щом чу входната врата да се отваря, тя вдигна поглед от компютъра и видя мъжа си.
– Здрасти, какво правиш тук? Нямаше ли да ходиш до Кристина?
– Мама я нямаше. Типично, трябваше да ѝ се обадя предварително – каза Патрик и събу сандалите „Крокс“ от краката си.
– Налага ли се да ги носиш? Че и да шофираш с тях?
Ерика посочи отвратителните обуща, които на всичкото отгоре бяха неоново зелени. Сестра ѝ Ана ги бе подарила на Патрик на шега, но сега той отказваше да носи други обувки.
Патрик се приближи и я целуна.
– Много са си хубави – каза той и тръгна към кухнята. – Между другото, от издателството свързаха ли се с теб? Явно е било спешно, щом пробваха да те открият чрез мен.
– Искат да знаят дали мога да отида на панаира на книгата тази година, както бях обещала. Още не мога да реша.
– Естествено, че ще отидеш. Аз ще гледам децата, вече съм се погрижил да не съм на работа тогава.
– Благодаря – отвърна Ерика, но вътрешно малко се ядоса на себе си, че изпитва благодарност към мъжа си.
Колко пъти се бе налагало самата тя да остава вкъщи, когато него го бяха викали в управлението без предупреждение? Колко уикенди, празници и вечери бяха отишли по дяволите, защото работата му не можеше да почака? Ерика обичаше Патрик повече от всичко друго, но понякога имаше чувството, че той почти не се замисля над това, че отговорността за дома и децата им пада най-вече върху нея. Тя също имаше кариера, при това доста успешна.
Често чуваше хората да казват, че сигурно е фантастично да можеш да се издържаш с писане. Да можеш свободно да избираш работното си време и сам да си си шеф. Винаги се дразнеше на тези коментари, тъй като макар много да обичаше работата си и да осъзнаваше, че е извадила голям късмет, реалността все пак беше друга. Свободата не беше нещо, което Ерика свързваше с писането. Напротив, проектите, с които се захващаше, често поглъщаха всичките ѝ мисли и време, денонощно, седем дни в седмицата. Понякога завиждаше на хората, които отиват в офиса, свършват си задълженията за осем часа, след което са свободни. Тя обаче никога не можеше да се откъсне от работата си, а успехът на книгите ѝ донесе със себе си допълнителни изисквания и очаквания, които трябваше да съчетава с живота на майка.
Освен това нямаше как да твърди, че работата ѝ е по-важна от тази на Патрик. Той защитаваше хората, разкриваше престъпления и допринасяше за добруването на обществото. А тя пишеше книги, които хората четяха за удоволствие. Затова разбираше и приемаше факта, че най-често късата клечка се пада на нея, макар че понякога ѝ се искаше скочи на крака и да закрещи.
Изправи се с въздишка и отиде в кухнята при мъжа си.