– Ти с твоята интуиция – каза Мелберг. – Няма нищо конкретно, което да подсказва за някаква връзка. Знам, че няколко пъти в миналото си се оказвал прав, но този път тотално си се объркал.
Мелберг се изправи, видимо доволен, че е изказал мисълта на деня, както поне на него му се струваше.
Патрик сви рамене, без да обръща внимание на забележката. Отдавна беше спряло да му пука за мнението на Мелберг, ако изобщо някога му беше пукало. Разпредели задачите и обяви края на срещата.
На излизане от стаята Мартин отиде до Патрик и го дръпна настрана.
– Може ли да си тръгна по-рано днес? Знам, че ти го казвам малко ненадейно...
– Да, естествено, че можеш, ако е нещо важно. За какво става дума?
Мартин го погледна несигурно.
– Лично е. Предпочитам точно сега да не говоря за това. Ако не е проблем?
Нещо в гласа му накара Патрик да не задава повече въпроси, но се почувства малко наранен, че Мартин не желае да му се довери. Смяташе, че през годините съвместна работа са изградили достатъчно близки отношения, че Мартин да не се колебае да му каже, ако нещо не е наред.
– В момента ми е трудно да говоря – каза Мартин, сякаш бе отгатнал мислите на Патрик. – Значи, няма проблем да си тръгна следобед?
– Абсолютно, не се притеснявай.
Мартин му се усмихна леко и понечи да тръгне.
– Хей – каза Патрик. – Тук съм, ако искаш да поговорим.
– Знам.
Мартин се поколеба за секунда, но след това излезе от стаята.
10 Извинете! (от дат.) – Б. пр.
11 Не разбирам (от нем.). – Б. пр.
Още докато слизаше по стълбите, Ана вече знаеше какво ще види в кухнята. Дан, облечен с изпокъсания си халат, потънал в сутрешния вестник и хванал чаша кафе в ръка.
Щом я видя да влиза, той грейна.
– Добро утро, скъпа – каза Дан и се поизправи, за да получи целувка.
– Добро утро – отговори Ана и извърна глава. – Дъхът ми е ужасен – добави тя извинително, но вредата вече беше нанесена. Дан се изправи и без да каже дума, остави чашата си в мивката.
Защо трябваше да е толкова трудно? Тя все казваше или правеше нещо погрешно. А искаше всичко да бъде както преди. Искаше отношенията им отново да станат ясни и естествени, както беше преди катастрофата.
Дан миеше съдовете от закуската. Ана отиде до него и го прегърна, облягайки бузата си на гърба му. Но напрегнатото му тяло излъчваше единствено разочарование и обезсърченост. Те я заразиха и накараха желанието ѝ за близост да изчезне, поне засега. Не се знаеше дали и кога щеше да ѝ се удаде нова такава възможност.
Ана пусна Дан с въздишка и седна на масата.
– Трябва отново да започна работа – каза тя, взе филия хляб и се протегна към ножа за мазане.
Дан се обърна, скръсти ръце заинтригувано и се облегна назад върху мивката.
– Така ли, какво искаш да правиш?
Ана се забави малко с отговора.
– Иска ми се да започна някакъв собствен бизнес – каза тя накрая.
– Това е страхотно! Каква ти е идеята? Магазин? Мога да се поразтърся за свободни места.
Дан се беше усмихнал до уши и по някакъв начин неговият ентусиазъм потуши нейния. Това си беше нейна идея и не искаше да я дели с него. Обаче дори пред себе си не можеше да обясни защо.
– Искам да го направя сама – каза тя и сама чу колко язвително прозвуча гласът ѝ.
Щастливото изражение на Дан веднага се промени.
– Ами направи го – каза той и отново се захвана със съдовете.
Мамка му, мамка му, мамка му. Ана изруга вътрешно и стисна здраво юмруци.
– Мислех си за магазин. Но в такъв случай ще трябва да се захвана и с интериора, да потърся антикварни мебели и така нататък.
Тя се разбъбри, опитвайки се отново да привлече интереса на Дан. Но той продължи да дрънчи с чашите и чиниите и дори не отговори. Беше ѝ обърнал гръб сурово и непримиримо.
Ана остави сандвича си в чинията. Беше изгубила апетит.
– Ще изляза за малко – каза тя и се изправи, за да отиде до горе и да се преоблече.
Дан продължаваше да не отговаря.
– Много се радваме, че успя да дойдеш за обяд – каза Пютан.
– И аз се радвам да видя как я карате в замъка.