– Да, така ще е най-добре – каза Пърси и сведе поглед.
Севастиан се усмихна широко и отново поднесе чашата си към Пютан.
12 Става дума за правителството на Фредрик Райнфелд, министър-председател на Швеция от 2006 до 2014 година. От 2014 на власт отново идват социалдемократите, в коалиция със зелената партия. – Б. пр.
Беше твърде горещо, за да стоят на скелето, когато слънцето беше в зенита си, така че по пладне работеха вътре.
– Да започнем с пода? – предложи Мортен, докато оглеждаха трапезарията.
Ева подръпна една увиснала ивица тапет и заедно с нея се отлепи още по-голямо парче.
– Няма ли да е по-добре първо да се захванем със стените?
– Не съм сигурен, че подът ще издържи. Има доста изгнили дъски. Мисля, че трябва да ги оправим, преди да се заловим с каквото и да било друго.
Той натисна с крак една дъска, която поддаде под тежестта му.
– Окей, значи, пода – каза Ева и си сложи защитните очила. – Как ще го оправим?
Нямаше нищо против да се труди и поти наравно с Мортен, а и той имаше опит с този тип работа, така че се осланяше на експертното му мнение.
– Мисля, че с ковашки чук и кози крак ще стане най-добре. Ако искаш, аз ще взема чука, а ти козия крак?
– Да, добре.
Ева се протегна и взе инструмента, който Мортен ѝ подаде, след което се захванаха за работа. Усещаше как адреналинът тече във вените ѝ и изпитваше приятно натоварване в ръцете, докато пъхаше козия крак между дъските и натискаше, за да ги откърти. Когато напрягаше тялото си до краен предел, успяваше да не мисли за Винсент. Щом потта потечеше и млечната киселина изпълнеше мускулите ѝ, тя се чувстваше свободна поне за малко. В тези моменти не беше майката на Винсент. Беше Ева, която ремонтираше наследствената си къща, събаряше и строеше наново.
Не мислеше и за пожара. Но затвореше ли очи, си спомняше паниката, спомняше си дима, изгарящ дробовете ѝ, както и горещината, предвещаваща болката, която щеше да изпита, ако огънят изгори кожата ѝ. Спомняше си и прекрасното чувство, което я обзе, когато най-накрая се предаде.
Затова, насочила поглед напред и използвайки повече сила от необходимото, тя се концентрира върху разковаването на ръждивите пирони от напречните греди под дъските. След известно време обаче мислите все пак се завъртяха в главата ѝ. Кой би искал да ги нарани и защо? Отново и отново си задаваше този въпрос, но размислите ѝ не водеха до никъде. Нямаше такъв човек. Освен те самите. На няколко пъти си беше мислила, че щеше да бъде по-добре, ако вече не беше между живите. Знаеше, че и Мортен си е мислил същото за себе си. Но всички хора в обкръжението им бяха демонстрирали единствено съчувствие. Нямаше злонамереност или омраза, само разбиране. В същото време не можеше да пренебрегне факта, че някой явно се бе промъкнал в мрака с идеята да ги изгори живи. Мислите продължиха да се реят в главата ѝ и тя спря, за да избърше потта от челото си.
– Адски е топло тук – каза Мортен, хвърли чука на пода и от удара се разхвърчаха трески.
Беше се съблякъл до кръста и сега тениската висеше на дърводелския му колан.
– Внимавай да не ти влезе нещо в окото.
Ева огледа тялото му, огряно от слънчевата светлина, която нахлуваше през мръсните прозорци. Мортен изглеждаше по същия начин, както когато се събраха. Слабо, жилаво тяло, по което така и не се бяха появили мускули, въпреки тежкия физически труд. Самата тя беше изгубила женските си форми през последната половин година. Апетитът ѝ съвсем беше изчезнал и бе свалила поне десет килограма. Не знаеше колко точно, не си правеше труда да се претегли.
Известно време работиха мълчаливо. Една муха се блъскаше ядосано в прозореца и Мортен отиде да го отвори. Времето беше съвсем безветрено и отвореният прозорец не ги разхлади, но поне мухата отлетя и вече не се налагаше да слушат упоритото ѝ бръмчене.
През цялото време докато работеха, Ева долавяше духа на миналото. Историята на къщата бе попила в стените. Виждаше пред себе си всички деца, които бяха идвали в колонията през лятото, за да дишат чист въздух и да се каляват, както пишеше в един стар брой на „Фелбака-Бладет“, който Ева бе намерила в къщата. Имотът бе имал и други обитатели, включително баща ѝ, но по някаква причина мислите ѝ все отиваха към децата. Какво ли приключение е било за тях да се отделят от мама и татко и да бъдат настанени тук заедно с други деца, които не познават. Слънчеви дни и къпане в солена вода, правила и ред, примесени с игри и лудуване. Ева можеше да чуе смеха им, но също и писъците. В статията пишеше, че може би не всичко е било толкова идилично и дори се споменаваше, че е имало подаден сигнал за малтретиране. Понякога се чудеше дали писъците идваха единствено от децата от колонията, или това, което долавяше в къщата, се смесваше със собствените ѝ спомени. В звуците имаше нещо плашещо познато, но Ева знаеше, че е била твърде малка, за да си спомня нещо от времето, когато семейството ѝ е живяло тук. Ако това действително бяха спомени, то те не бяха нейни, а на къщата.