– Мислиш ли, че ще се справим? – попита Мортен и се облегна на чука.
Ева беше потънала твърде дълбоко в мислите си и гласът му я стресна. Той измъкна тениската от колана си, избърса лице и я погледна. Ева не искаше да среща погледа му, затова се извърна към него само за миг, като продължи да натиска една упорита дъска, която отказваше да се откърти. Въпросът на Мортен прозвуча, сякаш имаше предвид ремонта, но Ева осъзна, че не ставаше дума само за това. Обаче нямаше отговор.
След като тя не каза нищо, Мортен въздъхна и отново взе чука. Вдигаше го и го стоварваше върху дъските, като пъшкаше при всеки удар. В дървения под пред него бе започнала да се образува голяма дупка. Вдигна чука за пореден път, но после бавно го свали.
– Какво, по дяволите? Ева, ела да видиш! – възкликна той и ѝ махна да се приближи.
Ева продължаваше да се бори с упоритата дъска, но ѝ стана любопитно против волята ѝ.
– Какво има? – попита тя и тръгна към него.
Мортен посочи към дупката.
– Това там на какво ти прилича?
Ева клекна и погледна надолу. Сви вежди. На мястото, където дъските вече ги нямаше, се виждаше голямо черно петно. Катран, беше първата ѝ мисъл. После осъзна какво друго можеше да бъде.
– Прилича на кръв – каза тя. – Много кръв.
6
Фелбака, 1919
Дагмар не беше глупава и разбираше, че ѝ дават да работи на празненствата на богатите не само заради сервитьорските ѝ умения и красивото ѝ лице. А и шепотът около нея не беше особено дискретен. Домакините винаги гледаха гостите около масата бързо да разберат коя е тя и Дагмар лесно разпознаваше гладните им за сензации погледи.
– Майка ѝ... Бавачката на ангели... Обезглавени...
Думите се носеха из въздуха като малки оси и ужилванията боляха, но тя се беше научила да продължава да се усмихва и да се преструва, че не ги чува.
Това празненство не беше по-различно. Щом мина покрай масата, гостите наведоха глави едни към други, разменяйки си бързи, многозначителни погледи. Една от дамите сложи ужасено ръка на устата си и я зяпна безцеремонно, докато Дагмар наливаше вино в чашата ѝ. Немският летец наблюдаваше наглед озадачено вълнението, което предизвика Дагмар, и тя видя с периферното си зрение как той се навежда към съседката си по място. Жената прошепна нещо в ухото му и Дагмар зачака реакцията му с разтуптяно сърце. Изражението на немеца се промени, но очите му проблеснаха. Той спокойно я огледа за момент, преди да вдигне чаша към нея в поздрав. Тя му отвърна с усмивка и усети как сърцето ѝ заби още по-бързо.
Часовете летяха и шумът около голямата трапеза се усилваше все повече. Започна да се стъмва и макар че лятната вечер все още беше топла, част от гостите се оттеглиха вътре в къщата, във всекидневната, и продължиха да вдигат наздравици. Семейство Шьолинс бяха щедри и дори летецът изглеждаше така, сякаш си е пийнал доста. Дагмар на няколко пъти бе пълнила чашата му с леко треперещи ръце. Собствената ѝ реакция я учуди. Беше срещала много мъже, като една част от тях бяха много красиви. Мнозина знаеха какво точно да кажат и как да докосват една жена, но никой от тях не беше предизвикал подобно пърхащо усещане в стомаха ѝ.
Следващия път, когато отиде да го обслужи, той докосна ръката ѝ. Изглежда, никой друг не забеляза това и Дагмар положи големи усилия, за да си придаде безучастен вид, но все пак леко изпъчи бюста си.
– Wie heissen Ziei? – попита той и погледна нагоре към нея със светнали очи.
Дагмар го погледна въпросително. Говореше единствено шведски.
– Как се казвате – каза завалено един мъж, седнал срещу летеца. – Той иска да знае как се казва госпожицата. Отговорете му, а после госпожицата може би ще дойде да поседи в скута ми. И ще усети истински мъж...
Той се засмя на собствената си шега и се плесна по дебелото бедро. Дагмар сбърчи нос и се обърна обратно към немеца.
– Дагмар – рече тя. – Казвам се Дагмар.
– Дагмар – повтори пилотът, после посочи с театрален жест към пластрона на ризата си. – Херман. Ich heisse Herman13.