– Моите родители и осиновителите на Ева са добри приятели – каза Мортен. – Миналото ѝ никога не е било някаква тайна. Така че отдавна знам, че семейството ѝ е изчезнало безследно. За случката обаче няма какво толкова да се каже.
– Така е, разследването не е установило нищо, макар че полицията е вложила много време и усилия в това да открие какво се е случило. Наистина е мистерия как са могли да изчезнат просто така.
– Може би са били тук през цялото време?
Гласът на Ева ги стресна.
– Не мисля, че са заровени тук – каза Йоста, заставайки до вратата. – Ако някой беше махал пода, щяхме да забележим. Но той беше непокътнат. Нито пък имаше следи от кръв. Освен ако не се е стекла между пролуките в дъските.
– Във всеки случай искам да знам със сигурност, че не са там – каза Ева.
– Утре момчетата ще претърсят всеки милиметър, бъди спокойна – каза Йоста и прегърна Ева през раменете.
Патрик зяпна. Когато бяха навън по работа, Йоста обикновено не се стараеше излишно. А и Патрик не си спомняше някога да го е виждал да докосва друг човек.
– Имаш нужда от малко силно кафе – каза Йоста, потупа Ева по рамото и зареди кафеварката.
Щом кафето потече в каната, той отиде да измие няколко чаши от купчината в мивката.
– Можеш ли да ни разкажеш какво знаеш за случилото се тук? – попита Патрик и дръпна един стол за Ева.
Тя седна и Патрик поразен забеляза колко е слаба. Тениската ѝ висеше от раменете, а ключиците ѝ ясно се очертаваха под плата.
– Не мога да ви кажа нищо, което местните да не са чували. Била съм само на годинка, когато са изчезнали, така че не си спомням нищо. Осиновителите ми също не знаят друго, освен че някой се обадил в полицията и казал, че нещо се е случило. Когато полицаите пристигнали, семейството ми го нямало, открили само мен. Станало е по време на великденските празници. Семейството ми изчезнало на Велика събота.
Тя издърпа верижката си изпод тениската и започна да си играе с висулката, също както Патрик я бе видял да прави онзи ден. Движението я караше да изглежда още по-крехка.
– Ето.
Йоста остави на масата чаша кафе за Ева, както и една за себе си, след което седна при тях. Патрик не можа да не се усмихне. Това вече беше познатият Йоста.
– Не можа ли да налееш малко и за нас?
– Да ти приличам на сервитьор?
Мортен се изправи.
– Аз ще се погрижа.
– Вярно ли е, че си останала съвсем сама след изчезването на семейството ти? Не си имала други живи роднини? – попита Патрик.
Ева кимна.
– Да, майка ми е била единствено дете, а баба ми е умряла, преди да навърша една година. Баща ми е бил много по-възрастен и родителите му били починали отдавна. Единственото семейство, което имам, са осиновителите ми. В известен смисъл имах късмет. Берит и Стюре винаги са ме карали да се чувствам като тяхна собствена дъщеря.
– Имало е няколко момчета, останали в училището през ваканцията. Някога говорила ли си с някого от тях?
– Не, защо да го правя?
Очите на Ева изглеждаха огромни на фона на слабото ѝ лице.
– Не сме имали нищо общо с това място, преди да решим да се преместим тук – каза Мортен. – Ева е наследила къщата, когато биологичните ѝ родители били обявени за мъртви, но оттогава къщата е давана под наем. Имало е и периоди, в които е стояла празна. Именно затова ремонтът сега е толкова тежък. Никой не се е грижил за сградата. Най-проблемните места просто са били закърпвани.
– Било е писано да се върнем и да открием това под пода – каза Ева. – Във всичко се крие някакъв смисъл.
– Така ли? – попита Мортен. – Наистина ли вярваш, че във всичко има смисъл?
Но Ева не отговори. След малко Мортен ги изпрати навън, а тя продължи да седи на стола си, без да продумва.
Докато се отдалечаваха от острова, Патрик размишляваше над същия въпрос. Какви всъщност щяха да са последствията, ако експертите потвърдяха, че под пода има кръв? Случаят беше с изтекла давност. Беше минало много време и нямаше гаранция, че ще открият някакъв отговор. Така че какъв беше смисълът от находката? Изпълнен с тревожни мисли, той насочи лодката към Фелбака.
13 Казвам се Херман (от нем.). – Б. пр.
Лекарят замълча и в стаята настана съвършена тишина. Единственото, което Мартин чуваше, бяха ударите на собственото си сърце. Погледна към доктора. Как можеше да изглежда толкова равнодушно след това, което току-що им бе казал? Дали съобщаваше такива новини няколко пъти седмично? И в такъв случай как се справяше?