Мартин се принуди да диша. Като че беше забравил как се прави. Всяко вдишване изискваше съзнателно усилие и ясни инструкции от мозъка.
– Колко дълго? – успя да каже.
– Има различни методи на лечение, а медицинската наука постоянно напредва... – каза лекарят и разпери ръце.
– Каква е прогнозата чисто статистически? – попита Мартин, борейки се да запази спокойствие.
В действителност му се искаше да се хвърли през бюрото, да сграбчи доктора за яката и да го разтърсва, докато не получи отговор.
Пия седеше мълчаливо и Мартин още не беше събрал сили да я погледне. Ако го направеше, всичко щеше да се разпадне. В момента можеше единствено да се концентрира върху фактите. Те бяха конкретни и разбираеми и Мартин можеше да се опре на тях.
– Не може да се каже със сигурност, много фактори играят роля.
Докторът отново вдигна ръце със същото извинително изражение. Мартин вече бе успял да намрази жестовете му.
– Просто ми отговори! – изкрещя той и почти подскочи, чувайки собствения си глас.
– Ще започнем лечението незабавно и ще видим как ще се отрази на Пия. Но като се има предвид колко се е разпространил ракът и колко е агресивен, изглежда... ами говорим за половин до една година.
Мартин го зяпна. Правилно ли беше чул? Дъщеря им Тюва нямаше дори две години. Невъзможно беше да изгуби майка си. Такива неща не трябваше да се случват. Тялото му започна да се тресе. Температурата в малката стая беше тягостно висока, но на Мартин му стана толкова студено, че чак челюстите му се разтрепериха. Пия го хвана за ръката.
– Успокой се, Мартин. Трябва да сме спокойни. Винаги има шанс прогнозата да не се сбъдне, аз ще направя всичко възможно... – каза тя, след което се обърна към лекаря. – Предпишете ми най-силното лечение. Възнамерявам да се боря с рака.
– Ще те хоспитализираме моментално. Прибери се, за да си събереш багажа, а ние ще подготвим стая.
Мартин се засрами. Пия беше толкова силна, докато той самият беше на път да рухне. В главата му се въртяха спомени за Тюва, от момента на раждането ѝ до днес сутринта, когато тя се мушна в леглото им. Тъмната ѝ коса беше рошава, а очите ѝ бяха засмени. Дали сега смехът ѝ щеше да заглъхне? Дали дъщеря им щеше да загуби радостта от живота, дали щеше да изгуби вярата си, че всичко на този свят е хубаво и че утрешният ден ще бъде още по-хубав?
– Ще се справим.
Лицето на Пия беше придобило пепеляв цвят, но в изражението ѝ се четеше решителност. Мартин знаеше, че в основата на това стои невероятната ѝ упоритост. Сега тази упоритост щеше да ѝ бъде нужна за най-важната битка в живота ѝ.
– Да отидем да вземем Тюва от мама, после ще излезем да хапнем някъде – каза тя и стана. – Ще поговорим на спокойствие, след като тя си легне. Трябва също така да си стегна някакъв багаж. Колко време се очаква да остана в болницата?
Мартин се изправи. Краката му едва го държаха. Беше типично за Пия да бъде толкова практична. Лекарят се поколеба.
– Приготви си достатъчно неща за известно време – каза той и се сбогува, след което се отправи към следващия пациент.
Мартин и Пия останаха сами в коридора и тихо се хванаха за ръка.
– Даваш им сок от бутилка? Не те ли е страх за зъбите им?
Кристина погледна недоволно към Антон и Ноел, които седяха на дивана и смучеха от бебешките си бутилки.
Ерика си пое дълбоко дъх. Свекърва ѝ не беше лош човек, а и напоследък се забелязваше напредък по отношение на държанието ѝ, но все пак понякога беше наистина дразнеща.
– Опитах да им дам вода, но отказаха да пият. А в тази жега трябва да приемат течности. Но все пак доста разредих сока.
– Прави каквото знаеш. Аз казах какво мисля. Давах на Патрик и Лота само вода и всичко беше наред. Нямаха и един кариес, преди да се изнесат от къщи, и зъболекарят винаги ме е хвалил за хубавите им зъби.
Ерика, която разтребваше в кухнята далеч от погледа на Кристина, сви юмрук и го захапа. Общуването с нея беше чудесно в малки дози, а и тя се държеше фантастично с децата, но дни като този, когато се застоеше по-дълго вкъщи, си бяха същинско изпитание.
– Мисля да пусна една пералня, Ерика – каза Кристина високо и продължи да говори като че на себе си. – По-лесно е, ако през цялото време се чисти и подрежда по малко, така не се натрупват такива купчини. Всяко нещо трябва винаги да се връща на мястото си, а и Мая вече е достатъчно голяма, за да се научи да разтребва след себе си. Иначе ще се превърне в една от онези разглезени тийнейджърки, които така и не се изнасят от къщи и очакват да ги обслужваш. Приятелката ми Берит, познаваш я, та нейният син скоро ще стане на четиресет, но въпреки това...