Ерика пъхна пръсти в ушите си и се облегна на един от кухненските шкафове. Удари леко главата си в хладното дърво и се помоли за търпение. Леко потупване по рамото я накара да подскочи високо.
– Какво правиш? – попита Кристина, застанала до нея с пълен кош за пране в краката. – Питах те нещо, а ти не отговори.
Все още с пръсти в ушите, Ерика опита да измисли добро обяснение.
– Аз... изравнявам си налягането – каза тя, след което стисна нос и наду силно. – Напоследък нещо имам проблем с ушите.
– Ой – възкликна Кристина. – Тези неща трябва да се взимат на сериозно. Провери ли дали не е възпаление? По децата се лепят всякакви бацили, когато ходят на детска градина. Винаги съм казвала, че това с градината не е добра идея. Аз самата винаги стоях вкъщи при Патрик и Лота, чак докато влязоха в гимназията. Нито ден не се е налагало да ходят на детска градина или да идва детегледачка. Затова никога не боледуваха. Да, личният ни лекар ме хвалеше, задето...
Ерика я прекъсна може би твърде рязко.
– Децата не са ходили на градина от няколко седмици, така че не мисля, че в това е проблемът.
– Не, не – каза Кристина с наранено изражение. – Аз просто си казах какво мисля. А и нали знаем на кого звъните, когато децата се разболеят, а вие работите. Тогава именно аз идвам на помощ.
Тя тръсна глава, вдигна прането и излезе от стаята. Ерика преброи бавно до десет. Не можеше да отрече, че Кристина много ѝ помага. Но цената беше висока.
Родителите на Юсеф бяха прехвърлили четиресетте, когато майка му най-неочаквано разбра, че е бременна. Отдавна се бяха примирили, че няма да имат деца, и бяха устроили живота си в съответствие с тази идея. Цялото им време беше съсредоточено върху малката им шивачница във Фелбака. Появата на Юсеф промени всичко. Бяха безкрайно щастливи, че са се сдобили със син, но и им тежеше отговорността да отгледат свой наследник.
Сега Юсеф с любов разглеждаше снимката им, която държеше в тежка сребърна рамка на бюрото си. Зад нея имаше снимки на Ребека и децата. Той винаги бе имал централна роля в живота на родителите си и те винаги щяха да имат централна роля в неговия. Това беше нещо, което семейството му просто трябваше да приеме.
– Храната скоро ще е готова – каза Ребека, пристъпвайки предпазливо в кабинета му.
– Не съм гладен. Вие яжте – каза той, без дори да вдигне поглед.
Имаше много по-важни неща за вършене от това да яде.
– Не можеш ли да дойдеш поне сега, когато децата са дошли на гости?
Юсеф я погледна учудено. Съпругата му обикновено никога не настояваше. Обзе го раздразнение, но после си пое дълбоко дъх и си каза, че Ребека имаше право. Децата вече не идваха у дома толкова често.
– Идвам – каза той с въздишка и затвори бележника си, пълен с размисли за осъществяването на проекта.
Юсеф винаги го носеше със себе си, в случай че му хрумне някоя нова идея.
– Благодаря – каза Ребека, обърна се и излезе от стаята.
Юсеф я последва. Масата в трапезарията вече беше сложена и той забеляза, че Ребека е извадила хубавия порцеланов сервиз. Тя имаше известна склонност към показност, която Юсеф не одобряваше. Не му беше приятно, че се престарава толкова заради децата, но си замълча.
– Здрасти, татко – каза Юдит и го целуна по бузата.
Даниел се изправи и го прегърна. За миг сърцето на Юсеф се изпълни с гордост и му се прииска баща му да беше доживял да види как израстват внуците му.
– Да сядаме, преди храната да е изстинала – каза той и седна на главното място.
Ребека беше сготвила любимото ядене на Юдит, печено пиле с картофено пюре. Изведнъж Юсеф усети колко е гладен и осъзна, че е забравил да обядва. След като смотолеви благословията, Ребека сипа яденето по чиниите и всички започнаха да се хранят мълчаливо. Щом утоли глада си, Юсеф остави приборите.
– Добре ли вървят уроците?
Даниел кимна.
– Изкарах отличен на всички изпити от летния курс. Сега въпросът е да получа добро стажантско място наесен.
– А аз съм много доволна от лятната си работа – намеси се Юдит ентусиазирано. – Трябва да видиш колко са смели децата, мамо. Подложени са на тежки операции, продължителни лъчетерапии и какво ли още не, но не се оплакват и не се предават. Направо са невероятни.
Юсеф си пое дълбока глътка въздух. Успехите на децата по никакъв начин не успяваха да притъпят тревогата, която постоянно го мъчеше. Знаеше, че винаги могат още, винаги могат да постигнат малко повече. Трябваше да отговорят на толкова много очаквания, да отмъстят за толкова много неща, и той бе длъжен да се погрижи да дадат най-доброто от себе си.