Шел погледна Йон, който кимна сериозно.
– Да, тези събития оставиха дълбоки следи в мен и оформиха възгледите ми за света. Случилото се показа ясно как функционира обществото и как ние, шведите, се смятаме за втора категория хора, като в същото време позлатяваме индивидите от останалата част на света, които сме били достатъчно наивни да приемем в страната си.
– Интересно – каза Шел и наклони глава настрани. – Проверих случилото се и има някои неща, които са малко... ами, странни.
– Какво имаш предвид?
– Първо, в полицейския регистър няма информация за такова нападение, и второ, в твоята специалност не е имало студенти от Африка. Всъщност в университета изобщо не е имало студенти от Африка по времето, когато си учил там.
Шел видя как адамовата ябълка на Йон се мести нагоре-надолу, докато той преглъща.
– Грешиш. Спомням си го ясно.
– Убежденията ти не произтичат ли по-скоро от семейството ти? Имам информация, според която баща ти е имал силно изразени нацистки симпатии.
– Не коментирам евентуалните възгледи на баща ми.
Бърз поглед към часовника показа, че от интервюто остават само пет минути. Шел изпитваше смесица от разочарование и задоволство. Интервюто не даде конкретни резултати, но все пак му достави удоволствие да изкара Йон от равновесие. А и не мислеше да се отказва. Интервюто беше само началото.
Щеше да продължи да се рови, докато намери нещо, с което да спре Йон Холм. Може би щеше да му се наложи да се срещне с него отново, затова реши, че е най-добре да завърши интервюто с въпрос извън политиката.
Шел се усмихна на Йон.
– Разбрах, че си бил ученик в интерната на остров Вальо по времето, когато е изчезнало онова семейство. Хората продължават да се чудят какво се е случило там.
Йон го изгледа и се изправи рязко.
– Интервюто приключи, имам още доста работа. Предполагам, че няма нужда да ви изпращам.
Шел имаше добре развит журналистически инстинкт и реакцията на Йон накара мозъкът му да заработи на бързо обороти. Имаше нещо, което Йон не желаеше да се разбере. Шел вече нямаше търпение да се върне в редакцията и да се зарови в търсене на отговора.
– Къде е Мартин? – попита Патрик, гледайки към останалите си колеги, насядали в кухнята.
– Излезе в болнични – каза Аника уклончиво. – Но докладът му за финансите и застраховката е тук.
Патрик я изгледа, но не зададе повече въпроси. Ако Аника не искаше доброволно да каже каквото знае, то информацията можеше да бъде изкопчена от нея единствено с мъчения.
– А това тук са материалите от старото разследване – каза Йоста и посочи няколкото дебели папки на масата.
– Много бързо – каза Мелберг. – Обикновено отнема цяла вечност да се изровят стари документи от архива.
Йоста помълча малко, после каза:
– Бяха вкъщи.
– Съхраняваш документи у дома? Да не си си изгубил ума?
Мелберг скочи от стола и Ернст, който лежеше в краката му, също се изправи и наостри уши. Излая два пъти, но после установи, че всичко изглежда спокойно, така че отново се излегна.
– Преглеждам ги от време на време и беше излишно всеки път да търча до архива и обратно. Пък и извадихме късмет, че бяха при мен, иначе нямаше да разполагаме с тях толкова скоро.
– Как може да си толкова глупав... – продължи Мелберг, но Патрик осъзна, че е време да се намеси.
– Седни, Бертил. Най-важното е, че вече имаме достъп до материала. Да оставим дисциплинарните въпроси за после.
Мелберг измърмори нещо кисело, но неохотно се подчини.
– Експертите започнаха ли работа в къщата?
Патрик кимна.
– В момента разбиват пода и взимат проби. Турбьорн обеща да се обади веднага щом научи нещо.
– Някой може ли да ми обясни защо влагаме време и ресурси в потенциално престъпление, чиято давност вече е изтекла? – попита Мелберг.
Йоста го зяпна.
– Забрави ли, че някой опита да подпали къщата?
– Не, не съм. Но продължавам да се чудя какво сочи, че едното е свързано с другото?
Мелберг артикулираше театрално, сякаш за да подразни Йоста. Патрик въздъхна. Двамата се държаха като хлапета.