– Ти решаваш, Бертил, но мисля, че би било грешка да не разгледаме по-подробно откритието, което семейство Старк са направили вчера.
– Знам какво мислиш, но няма ти да носиш отговорност, когато отгоре се зачудят защо пилеем оскъдните си ресурси за случай с изтекъл срок на годност.
– Ако има общо с палежа, както мисли Хедстрьом, това прави случая с изчезването актуален – настоя Йоста.
Мелберг помълча известно време.
– Да, добре, ще му отделим няколко часа. Давайте.
Патрик си отдъхна.
– Така. Да започнем с наученото от Мартин.
Аника си сложи очилата и се зачете в доклада.
– Мартин не е открил нередности. Семейство Старк не са презастраховали детската колония, даже обратното, така че в случай на пожар не биха получили голяма сума. Що се отнася до финансовото им състояние, имат много пари в банката от продажбата на къщата им в Гьотеборг. Предполагам, че това са пари, които ще бъдат използвани за ремонта и други разходи, докато задвижат бизнеса си. А, да, Ева има фирма, регистрирана на нейно име. Казва се „Мой ангел“. Изглежда, прави бижута с ангели и ги продава по интернет, но приходите са незначителни.
– Добре. Няма да се откажем изцяло от тази следа, но поне за момента нищо не говори за застрахователна измама. На ред идва вчерашното откритие – каза Патрик и се обърна към Йоста. – Може ли да разкажеш как изглеждаше къщата, когато я претърсихте след изчезването?
– Разбира се. Може да видите и снимките – отговори Йоста и разтвори една от папките.
Оттам извади купчинка пожълтели снимки и ги подаде на колегите си. Патрик се изненада. Това бяха отлични снимки от местопрестъпление, въпреки че бяха правени преди толкова години.
– В трапезарията не открихме улики, които да сочат, че нещо се е случило – каза Йоста. – Великденският обяд беше наченат, но нямаше никакви следи от борба. Нищо не беше счупено, подът беше чист. Вижте сами, ако не ми вярвате.
Патрик го послуша и внимателно разгледа снимките. Йоста имаше право. Изглеждаше все едно семейството чисто и просто е станало насред обяда и е излязло. Патрик настръхна. Имаше нещо призрачно в наредената трапеза, полуизядената храна в чиниите и прилежно подредените столове. В средата на масата имаше голяма ваза с букет нарциси. Единственото, което липсваше, бяха хората, а находката под дървените дъски придаваше на снимките нов смисъл. Сега разбра защо Ерика бе отделила толкова много часове да се рови в мистериозното изчезване на семейство Елвандер.
– Ако под пода има кръв, може ли да се определи дали е на семейството? – попита Аника.
Патрик поклати бавно глава.
– Не съм специалист, но не ми се вярва. Предполагам, че е твърде стара за подобен анализ. Можем единствено да се надяваме на потвърждение, че става дума за човешка кръв. Пък и нямаме с какво да я сравним.
– Ева е тук – отбеляза Йоста. – Ако кръвта е на Рюне или Инез, може би ще е възможно да се направи ДНК профил, който да се сравни с този на Ева.
– Да, наистина. Но мисля, че кръвта се разпада много бързо, а са минали доста години. Независимо какъв ще е резултатът от анализа, трябва да разберем какво се е случило на онази Велика събота. Трябва да се пренесем назад във времето – каза Патрик и остави снимките на масата. – Ще прочетем всички разпити на хора, свързани с интерната, след което отново ще говорим с тях. Истината е някъде там. Не може цяло едно семейство просто да изчезне. Ако получим потвърждение, че кръвта е човешка, можем да заключим, че в стаята е било извършено престъпление.
Патрик погледна Йоста, който кимна леко.
– Да, прав си. Трябва да се върнем назад във времето.
Може би беше малко странно, че е наизвадил толкова снимки за краткия си престой в хотела, но във всеки случай никой не смееше да му го каже. Това беше предимството да отсядаш в хотелския апартамент. Всички приемаха, че богаташите са малко ексцентрични. Пък и външният му вид му даваше възможност да се държи както си иска, без да го интересува мнението на другите.
Снимките бяха важни за него. Винаги ги носеше със себе си и това бе едно от малкото неща, за които Ия нямаше думата. За всичко останало беше в нейната власт, знаеше го. Но тя не можеше да му отнеме постиженията и миналото.
Леон приближи инвалидната си количка до бюрото, където бяха наредени снимките. Затвори очи и за кратък миг остави мислите си да отлетят обратно към местата, изобразени върху фотографската хартия. Представи си как пустинният вятър изгаря бузите му, или как пръстите го болят от екстремния студ. Обичаше болката. No pain, no gain16, това беше девизът му. По ирония на съдбата, сега изпитваше болка всяка секунда, всеки ден. Без да получава нищо в замяна.