Лицето, което му се усмихваше от снимките, беше красиво, или по-скоро привлекателно. Красотата предполагаше някаква женственост, което би било напълно подвеждащо. Той излъчваше мъжественост и сила. Дръзка безразсъдност и копнеж по усещането за адреналин, препускащ във вените.
Протегна лявата си ръка, която, за разлика от дясната, беше цяла, и взе любимата си снимка. Беше от връх Еверест. Качването бе тежко и много от участниците в експедицията се предадоха по време на различните етапи. Някои дори се отказаха още преди да са тръгнали. Тази слабост му бе непонятна. За него не съществуваше вариант да се предаде. Мнозина не одобряваха опита му да качи върха без кислород. Никога няма да стане, казваха разбирачите. Дори водачът на експедицията го бе молил да използва кислородната бутилка, но Леон знаеше, че ще успее. Райнхолд Меснер и Петер Хабелер бяха качили Еверест без кислород през 1978-а. По онова време това беше считано за невъзможно, дори местните непалски катерачи не го бяха правили. Но двамата успяха, което означаваше, че и Леон можеше да го направи. Стигна до върха от първия опит – без кислород. На снимката се усмихваше широко, хванал шведското знаме в ръка, а зад гърба му се развяваха цветните молитвени флагчета. Точно в този миг се намираше по-високо от всички останали хора на света. Изглеждаше силен. Щастлив.
Леон остави внимателно снимката и вдигна следващата. Париж–Дакар. Състезаваше се с мотоциклет, естествено. Още се измъчваше, задето не спечели. Вместо това трябваше да се задоволи с място между десетте най-добри. В действителност знаеше, че това е фантастично постижение, но за него само първото място беше от значение. Винаги искаше да е най-отгоре на подиума независимо от всичко. Погали стъклото над снимката, сдържайки усмивката си. Когато се усмихваше, едната страна на лицето му се опъваше неприятно и той мразеше това усещане.
Ия много се страхуваше. Още в началото на ралито един от състезателите загина и тя умоляваше Леон да се откаже. Но злополуката единствено засили ентусиазма му. Мотивираха го именно знанието за опасността и прозрението, че може да изгуби живота си във всеки един момент. Опасностите още повече засилваха обичта му към хубавите неща в живота. Шампанското придобиваше по-добър вкус, жените му се струваха по-красиви, копринените чаршафи ставаха по-меки. Богатството му имаше повече стойност, ако постоянно го залагаше. Ия, от своя страна, се страхуваше да не изгуби всичко. Мразеше, когато Леон се смее в лицето на смъртта и залага високи суми в казината в Монако, Сен Тропе и Кан. Не разбираше вълнението, което той изпитва, когато изгуби, а на следващата вечер си върне всичко. Не можеше да заспи и цяла нощ се въртеше в леглото, докато той се наслаждаваше на хубава пура на терасата.
Вътрешно се наслаждаваше на безпокойството ѝ. Знаеше, че Ия обича живота, който той може да ѝ предложи. И то не просто го обичаше, ами го изискваше и се нуждаеше от него. Затова изражението ѝ, когато топчето на рулетката попаднеше върху грешно число, превръщаше загубата в още по-богато преживяване. Леон обичаше да гледа как Ия прехапва бузата си, за да не изкрещи, когато той заложеше всичко на червено, а се паднеше черно.
Леон чу в ключалката да се пъха ключ. Бавно остави снимката обратно на бюрото. Мъжът на мотоциклета му се усмихваше широко.
16 Без болка няма победа (от англ.). – Б. пр.
8
Фелбака, 1919
Беше прекрасен ден и Дагмар се протегна в леглото като котка. Вече всичко щеше да бъде различно. Най-накрая срещна човек, който щеше да накара шепотът по неин адрес да заглъхне и смехът да заседне в гърлата на клюкарките. Дъщерята на Бавачката на ангели и летецът герой – това щеше да им даде нов повод за приказки. Но те вече не я притесняваха, защото двамата с Херман щяха да заминат. Не знаеше къде, но нямаше и значение.
Снощи той я бе галил както никой друг преди, шептейки безброй думи в ухото ѝ. Дагмар не ги разбираше, но със сърцето си знаеше, че това са обещания за съвместното им бъдеще. Горещият му дъх изпълни всяка част на тялото ѝ с желание и тя му даде всичко, което имаше.
Дагмар седна бавно на ръба на леглото и все още гола отиде до прозореца и го отвори широко. Отвън птиците пееха, а слънцето тъкмо се беше показало. Зачуди се къде е Херман. Може би беше отишъл да донесе закуска?
Влезе в банята и старателно извърши сутрешния си тоалет. Всъщност не искаше да отмива миризмата му от тялото си, но в същото време искаше да ухае на най-красивата роза, когато той се върне. А и скоро отново щеше да усети мириса му. Щеше да го поглъща цял живот.