Щом приключи, Дагмар легна обратно в леглото и зачака, но Херман се бавеше и тя започна да губи търпение. Слънцето се беше изкачило по-високо в небето, а чуруликането на птиците започваше да ѝ се струва дразнещо силно. Къде се беше дянал Херман? Не се ли сещаше, че тя го чака?
Накрая стана, облече се и излезе от стаята с високо вдигната глава. Какво я интересуваше дали някой ще я види? Скоро щеше да стане ясно какво мисли за нея Херман.
В къщата беше тихо и спокойно. Всички спяха и си почиваха от опиянението. Това вероятно щеше да продължи още няколко часа. Гостите обикновено се будеха едва към единайсет. Единствените звуци се чуваха откъм кухнята. Персоналът ставаше рано и приготвяше закуската. Тези, които бяха празнували до късно, винаги имаха вълчи апетит, когато най-накрая се събудеха, така че беше важно яйцата да са сварени и кафето да е готово. Дагмар внимателно надникна в кухнята. Не, Херман го нямаше там. Една от прислужничките я видя и се намръщи, но Дагмар се обърна кръгом и затвори вратата.
След като претърси къщата, слезе към кея. Дали Херман не бе отишъл да се изкъпе? Атлетичен човек като него сигурно би желал да поплува за освежаване.
Дагмар ускори ход и почти се затича към брега. Краката ѝ като че се носеха над тревата. Стигна до кея и се загледа усмихната към морето. Но изражението ѝ бързо стана сериозно. Херман го нямаше. Вгледа се още веднъж, но във водата нямаше никого, нито пък на брега имаше оставени дрехи. Едно от момчетата, което работеше за доктора и жена му, се зададе по пътеката с небрежна походка.
– Мога ли да помогна на госпожицата? – попита то и замижа срещу слънцето. Щом наближи и я разпозна, момчето се засмя. – А, че това била Дагмар. Какво правиш тук по това време? Чух, че нощес не си спала при прислугата, ами си се забавлявала другаде.
– Млъквай, Едвин – каза тя. – Търся немския летец. Виждал ли си го?
Едвин пъхна ръце в джобовете на панталона си.
– Летецът? Значи, при него си била? – попита той и се засмя със същия подигравателен смях. – Той знаеше ли, че си ляга с дъщеря на убийца? Но може би чужденците намират това за вълнуващо?
– Стига вече! Отговори на въпроса ми. Виждал ли си го тази сутрин?
Едвин дълго време не каза нищо, просто оглеждаше Дагмар от глава до пети.
– Трябва някой път да излезем заедно, двамата с теб – каза той накрая и направи крачка към нея. – Така и не сме имали възможност да се опознаем.
Тя го зяпна. Ох, как ненавиждаше тези ужасни мъже, на които им липсваха всякаква класа и изтънченост. Нямаха право да я докосват с мръсните си ръце. Дагмар заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше добър живот, мама и татко ѝ го бяха казали.
– Е? – каза тя. – Чу какво те попитах.
Той се изплю на земята, погледна я право в очите и не можа да скрие злорадото си удоволствие, когато каза:
– Той замина.
– Какво имаш предвид? Къде е отишъл?
– Рано сутринта получи телеграма за някаква пилотска работа. Откараха го с лодката преди два часа.
Дагмар се задъха.
– Лъжеш!
Искаше да стовари юмрука си право в ухилената физиономия на Едвин.
– Ако щеш вярвай – каза той и се обърна. – Но него го няма.
Дагмар погледна към морето, в посоката, в която Херман беше изчезнал. Закле се, че отново ще го открие. Той щеше да бъде неин, независимо колко време ѝ отнемеше да го открие. Така беше писано.
Ерика се чувстваше малко виновна, макар че всъщност не беше излъгала Патрик, просто не му каза истината. Пък и вчера вечерта опита да му каже за плановете си, но не ѝ се удаде подходящ случай, а и Патрик беше в особено настроение. Попита го дали е станало нещо в работата му, но той не отговори нищо конкретно и двамата прекараха тиха вечер пред телевизора. По-късно щеше да му мисли как да обясни днешната си разходка.
Даде газ и насочи моторницата наляво, благодарейки мислено на баща си Туре, който настояваше да научи дъщерите си да карат лодката. Твърдеше, че човек бил длъжен да умее да плава, ако живее до морето. И ако трябваше да бъде честна, Ерика се справяше с акостирането по-добре от Патрик, но за да има мир в дома, оставяше тази задача на него. Мъжете имаха толкова крехко его.