– Хванахме цяло корито риба – каза момчето и посочи към лодката.
Йоста погледна в същата посока. За кърмата на лодката беше завързано въже, по което имаше окачени кукички.
– Трябва да дойдете с нас в управлението, докато разберем какво става – каза Хенри и тръгна към собствената си лодка.
– Не може ли първо да се измием? Мръсни сме и миришем на риба – каза изплашено едно от другите момчета.
– Ще правим каквото ни казват полицаите – сряза го момчето с лидерското поведение. – Естествено, че ще дойдем с вас. Моля за извинение, ако сме се държали грубо. Просто се притеснихме, когато видяхме непознати мъже с Ева. Казвам се Леон Кройц.
Той протегна ръка и се здрависа с Йоста. Хенри вече се беше качил на лодката и ги чакаше. Понесъл Ева на ръце, Йоста се качи след момчетата. Хвърли поглед към къщата за последно. Къде, по дяволите, се намираше семейството? Какво се беше случило?
Йоста се върна към настоящето. Спомените бяха толкова живи. Почти му се струваше, че усеща топлината на момиченцето, което държеше в прегръдките си. Поизправи се и извади една снимка от купчината. Беше заснета в управлението през онази Велика събота и на нея се виждаха всичките пет момчета: Леон Кройц, Севастиан Монсон, Йон Холм, Пърси фон Барн и Юсеф Майер. Бяха рошави, с мръсни дрехи и мрачни изражения. Всички освен Леон. Той се усмихваше весело към фотоапарата и изглеждаше по-голям, а не на шестнайсет години. Беше елегантно момче, почти красиво, каза си Йоста, гледайки старата снимка. Навремето не се бе замислил за това. Прелисти материалите от разследването. Леон Кройц. Какво ли беше направил с живота си? Йоста отбеляза нещо в тефтера си. От петте момчета Леон бе оставил най-ясен отпечатък в паметта му. Може би беше добра идея да започнат с него.
9
Фелбака, 1920
Момичето плачеше непрестанно, ден и нощ. Дори да запушеше уши и самата тя да започнеше да крещи, Дагмар пак не можеше да заглуши шума. Чуваше както писъците на детето, така и съседа, който блъскаше по стената.
Не трябваше да става така. Все още усещаше ръцете му върху тялото си и виждаше как я гледа, докато двамата лежаха голи в леглото. Беше убедена, че чувствата ѝ са споделени, което значеше, че нещо важно се е случило. Иначе той не би я изоставил, обречена на бедност и унижение. Може би му се е наложило да се върне в Германия? Там сигурно имаха нужда от него. Той беше герой и се бе отзовавал предано и сега, когато родината му се нуждаеше от него, въпреки че сърцето му сигурно се е късало при мисълта да изостави Дагмар.
Бе го търсила по всевъзможни начини още преди да разбере, че е бременна. Написа няколко писма до немската легация в Стокхолм. Питаше всеки срещнат човек дали познава героя от войната Херман Гьоринг и дали знае какво се е случило с него. Ако разбереше, че тя има дете от него, Херман щеше да се върне. Колкото и важни задължения да имаше в Германия, той щеше да остави всичко и да дойде да спаси нея и Лаура. Никога не би я оставил да живее в такава мизерия, сред хора, които я гледаха отгоре и не ѝ вярваха, когато им кажеше кой е бащата на Лаура. Как само щяха да се стъписат, когато Херман застанеше пред вратата ѝ, елегантен, облечен с униформа, с разтворени обятия и лъскава кола, паркирана зад него.
Момичето пищеше все по-силно в люлката си и Дагмар усети как гневът се надига вътре в нея. Не можеше да си почине дори един-единствен миг. Малката го правеше нарочно, личеше си по погледа ѝ. Макар да беше още бебе, тя гледаше Дагмар със същото презрение, с което я гледаха и останалите. Дагмар ги мразеше всичките. Да горят в ада, всички клюкари и развратници, които въпреки подигравките идваха при нея вечер и плащаха твърде скромна сума, за да ѝ го вкарат. Лежаха отгоре ѝ, грухтяха и я ръчкаха. За това поне бе достатъчно добра.
Дагмар отметна одеялото и отиде в малката кухня. Всички свободни повърхности бяха покрити с мръсни съдове, а от засъхналите остатъци се носеше леко спарена миризма. Отвори килера. Беше празен, с изключение на една бутилка разреден медицински спирт, която бе получила като заплащане от аптекаря. Дагмар я взе и се върна в леглото. Момичето продължаваше да плаче, а съседът отново заблъска силно по стената, но на Дагмар ѝ беше все едно. Извади тапата, избърса с ръкав няколко трохи, залепнали около гърлото, след което вдигна бутилката към устата си. Ако пиеше достатъчно, шумът около нея изчезваше.
Изпълнен с очакване, Юсеф отвори вратата на кабинета. Върху бюрото на Севастиан видя чертежите за парцела, където в не чак толкова далечно бъдеще щеше да се намира музеят, стига всичко да минеше по план.