Выбрать главу

Севастиан стана, за да го посрещне.

– Поздравления! Общината ще подкрепи проекта – каза той и го потупа здраво по гърба.

– Добре – отвърна Юсеф.

Всъщност не беше и очаквал друго. Как биха могли да откажат на такава фантастична възможност?

– Кога можем да започваме? – попита той.

– Спокойно, спокойно. Струва ми се, че не осъзнаваш колко работа ни предстои. Трябва да започнем производството на символите на мира, да планираме строежа, да изготвим бюджета и преди всичко да съберем достатъчно кинти.

– Но нали вдовицата Грюневалд ни даде земята, а и получихме много дарения. Освен това ти ще строиш, така че не решаваш ли ти кога да почнем?

Севастиан се засмя.

– Само защото фирмата е моя, не значи, че ще е безплатно. Трябва да плащам заплати и да поръчам строителни материали. Строежът ще струва много – каза той и почука с пръст по чертежите. – Трябва да наема подизпълнители, а те няма да работят само от добра воля. Не като мен.

Юсеф въздъхна и седна на един стол. Беше, меко казано, скептичен относно мотивите на Севастиан.

– Ще започнем с гранита – каза Севастиан и качи крака на бюрото. – Нарисувах няколко готини скици на символите на мира. Сега остава само да изготвим добри рекламни материали и да направим хубава опаковка, след това можем да започнем с продажбите на цялата проклетия.

Севастиан видя изражението на Юсеф и се ухили широко.

– Смей се. За теб всичко е само въпрос на пари. Не разбираш ли нематериалната стойност на символиката? Гранитът е трябвало да стане част от Третия райх, но вместо това се е превърнал в свидетелство за загубата на нацистите и победата на добрите сили. А ние можем да направим нещо с него и впоследствие да създадем това тук – каза той и посочи чертежа.

Беше толкова ядосан, че почти се тресеше.

Усмивката на Севастиан стана още по-широка. Той разпери ръце.

– Никой не те принуждава да работиш с мен. Мога още сега да скъсам договора и ще си свободен да отидеш при когото си поискаш.

Звучеше изкушаващо и за миг Юсеф обмисли дали да не направи точно каквото предлагаше Севастиан. Но после потъна в стола. Трябваше да осъществи проекта. До момента бе пропилявал живота си. Нямаше нищо, което да покаже на света, нищо, с което да почете паметта на родителите си.

– Знаеш много добре, че си единственият, към когото мога да се обърна – каза той накрая.

– И няма да се делим – каза Севастиан, след което свали краката си от бюрото и се наведе напред. – Познаваме се отдавна. Като братя сме, а ти знаеш какъв човек съм. Винаги съм готов да помогна на брат си.

– Да, няма да се делим – каза Юсеф и погледна съсредоточено Севастиан. – Разбра ли, че Леон се е върнал?

– Чух за това. Представяш ли си само? Ще го видим отново. Както и Ия. Не съм вярвал, че това ще стане.

– Купили са къщата над Брандпаркен, която се продаваше.

– Имат средства, така че защо не. Между другото, може би Леон също би искал да инвестира. Не си ли го питал?

Юсеф поклати бурно глава. Би направил всичко, за да ускори работата по музея. Всичко, освен да заработи с Леон.

– Вчера се срещнах с Пърси – каза Севастиан лаконично.

– Как е той? – попита Юсеф, радостен да смени темата. – Замъкът още ли е негов?

– Да, има късмет, че са завещали „Фюгелста“ само на него. Ако трябваше да го дели с другите наследници, отдавна да е фалирал. Но, изглежда, касичката му окончателно се е изпразнила, ето защо се свърза с мен. За малко временна помощ, както се изрази той. – Севастиан вдигна ръце и направи кавички с пръсти. – Данъчните са го погнали, а тях не може да ги очарова с благородното си потекло и префърцуненото си име.

– И на него ли ще помогнеш?

– Не се страхувай толкова. Още не знам. Но както казах, винаги съм готов да помогна на свой брат, а Пърси ми е такъв не по-малко от теб, нали?

– Да – каза Юсеф и се загледа през прозореца.

Бяха братя завинаги, обединени от мрака, помисли си той. После погледна обратно към чертежите. Мракът можеше да бъде прогонен със светлина. Щеше да осъществи проекта както заради баща си, така и заради самия себе си.

* * *

– Какво става с Мартин? – каза Патрик, заставайки пред вратата на Аника.

Не можеше да не попита. Нещо не беше наред и това го тревожеше.

Аника се обърна към него и сключи ръце в скута си.

– Нищо не мога да кажа. Когато е готов, Мартин ще ти каже.

Патрик въздъхна и седна на стола за посетители.

– Тогава кажи какво мислиш за случая.