– Работа. Трябва да отида до Вальо – прошепна той.
Не искаше да вдига шум, тъй като близнаците за разнообразие бяха решили да спят до късно и нямаше нужда да ги будят.
– В детската колония – каза Аника по телефона.
– Окей. Ще взема лодката и тръгвам натам. Ще събудя Мартин, нали ние двамата сме дежурни днес?
– Да, точно така. Значи, ще се видим по-късно в управлението.
Патрик приключи разговора и си облече тениска.
– Какво се е случило? – попита Ерика и се изправи в леглото.
– Пожарникарите подозират, че някой е разпалил пожар в стария летен лагер.
– В детската колония? Някой е опитал да запали лагера? – учуди се Ерика и провеси крака от ръба на леглото.
– Обещавам после да ти разкажа повече – каза Патрик и се усмихна. – Знам, че това е малкият ти специален проект.
– Доста странно съвпадение. Някой да опита да запали мястото тъкмо когато Ева се върна.
Патрик поклати глава. Знаеше от опит, че съпругата му обича да се бърка там, където не ѝ е работа, както и да си вади фантастични заключения. Вярно, често се оказваше права, беше принуден да го признае, но понякога забъркваше и големи каши.
– Аника каза, че подозират умишлен палеж. Това е единственото, което знаем, и не означава непременно, че наистина е било така.
– Да, но все пак – възрази Ерика. – Странно е, че тъкмо сега се случва нещо такова. Не може ли да дойда с теб? Така и така мислех да отида да поговоря с Ева тия дни.
– А кой мислиш, ще гледа децата? Мая е още твърде малка, за да приготви кашата на близнаците.
Той целуна Ерика по бузата, след което се забърза надолу по стълбите. Чу как зад гърба му близнаците започнаха да плачат като по поръчка.
Патрик и Мартин не си размениха много реплики по пътя към Вальо. Мисълта за евентуалния палеж беше плашеща и трудно можеше да бъде проумяна. Щом наближиха острова и се вгледаха в идиличната гледка, пожарът им се стори още по-нереален.
– Колко е красиво тук – каза Мартин, докато вървяха нагоре по пътеката, която тръгваше от кея, където Патрик бе завързал моторницата.
– Нали и друг път си идвал тук? – каза Патрик, без да се обръща. – Най-малкото онзи път на Коледа.
Мартин измънка нещо в отговор. Изглежда, не му се искаше да си спомня за онази кошмарна Коледа, когато се бе забъркал в една семейна драма на острова.
Пред тях се ширна голяма поляна и те спряха, за да се огледат.
– Имам много хубави спомени от това място – каза Патрик. – Всяка година идвахме тук от училище, а едно лято бях и на ветроходен лагер. Колко футбол съм играл ей на онази поляна. Както и бренбол2.
– Да, кой не е бил на лагер тук? Странно, че винаги са наричали къщата „детската колония“.
Патрик сви рамене и двамата продължиха напред с бърза крачка.
– Просто е останало от едно време. Накрая мястото е било интернат, но само за кратко. Преди това тук е живял човек на име Фон Шлезингер, но явно хората не са искали да кръстят къщата на него и са продължили да ползват старото име.
– Вярно, онзи лудият, чувал съм за него – каза Мартин и изруга, тъй като един клон го удари по лице. – Кой е сегашният собственик?
– Предполагам, че двойката, която живее там. След случилото се през седемдесет и четвърта за имота се грижеше общината, доколкото знам. Жалко, че къщата е западнала толкова, но изглежда сега са решили да я ремонтират.
Мартин погледна нагоре към къщата, чиято предна стена бе покрита със строително скеле.
– Да, може да стане доста хубаво. Да се надяваме, че огънят не е успял да унищожи твърде много.
Продължиха към каменното стълбище, което водеше до външната врата. Обстановката беше спокойна и няколко души от Доброволния пожарникарски отряд на Фелбака си събираха нещата. С тези дрехи сигурно са плувнали в пот, помисли си Патрик. Горещината вече започваше да става неприятна, въпреки ранния час.
– Здрасти!
Началникът на пожарникарския отряд, Йостен Рунандер, се зададе насреща им и кимна за поздрав. Ръцете му бяха черни от сажди.
– Здрасти, Йостен. Какво се е случило? Аника каза, че подозирате умишлен палеж.
– Да, безспорно изглежда така. Но не сме квалифицирани да отсъдим от чисто техническа гледна точка, така че се надявам Турбьорн да е на път.
– Обадих му се, докато идвахме насам, и той каза, че ще пристигне след... – каза Патрик и погледна ръчния си часовник, преди да продължи: – ...около половин час.
– Добре. Ще надникнете ли вътре през това време? Гледахме да не заличим евентуалните улики. Когато пристигнахме, собственикът вече беше загасил огъня с пожарогасител, така че просто се уверихме, че никъде нищо не тлее. С изключение на това нямаше много какво да направим. Елате да видите.