Йостен посочи към антрето. Подът пред прага беше изгорял частично и неравномерно.
– Трябва да е било някаква запалима течност, нали?
Мартин погледна въпросително към Йостен, който кимна.
– Предполагам, че някой е излял течността под вратата и после я е запалил. Съдейки по миризмата, бих казал бензин, но Турбьорн и момчетата му ще могат да се изкажат по-категорично.
– Къде са обитателите на къщата?
– Седнали са отзад и чакат медиците, които, за жалост, се бавят поради пътна злополука. Мъжът и жената изглеждат доста шокирани, затова прецених, че имат нужда от малко спокойствие. Освен това сметнах, че е най-добре да не обикалят наоколо, преди да сте събрали уликите.
– Добре си се сетил – каза Патрик и потупа Йостен по рамото, след което се обърна към Мартин. – Да отидем да говорим с тях?
Без да чака отговор, Патрик тръгна към задната страна на къщата. Щом завиха зад ъгъла, видяха градинска маса и няколко стола малко по-нататък. Мебелите бяха захабени и изглеждаха все едно дълги години са били подлагани на дъжд и вятър. До масата стояха двама души на около трийсет и пет години, които гледаха отнесено. Щом ги забеляза, мъжът стана и тръгна към тях, за да ги посрещне. Подаде им ръка, корава и загрубяла, сякаш дълго е боравила с инструменти.
– Мортен Старк.
Патрик и Мартин също се представиха.
– Нищо не разбираме. Пожарникарите казаха нещо за умишлен палеж? – попита съпругата на Мортен, която бе последвала мъжа си.
Беше дребна и крехка и макар че Патрик беше среден на ръст, тя стигаше едва до рамото му. Изглеждаше чуплива и трепереше въпреки жегата.
– Не непременно. Засега не знаем нищо със сигурност – каза Патрик успокоително.
– Това е съпругата ми Ева – поясни Мортен, след което разтри изморено лице.
– Може ли да седнем? – предложи Мартин. – Бихме искали да научим малко повече за случилото се.
– Да, разбира се, може да седнем ей там – отвърна Мортен и посочи към градинските мебели.
– Кой откри, че има пожар?
Патрик погледна Мортен, който имаше тъмно петно на челото, а ръцете му бяха почернели от сажди също като тези на Йостен. Мортен проследи погледа му и се загледа в ръцете си, сякаш едва сега откриваше, че са мръсни. С бавни движения избърса длани в дънките си, преди да отговори.
– Аз. Събудих се и усетих странна миризма. Бързо осъзнах, че долу нещо гори, и опитах да събудя Ева. Отне ми известно време, тя беше заспала дълбоко, но накрая успях да я изкарам от леглото. Изтичах да взема пожарогасителя, а в главата ми имаше само една мисъл: трябва да изгася пожара.
Мортен говореше толкова бързо, че остана без въздух, и млъкна, за да си поеме дъх.
– Мислех, че ще умра. Сигурна бях.
Ева чоплеше кожичките около ноктите си и Патрик я погледна състрадателно.
– Взех пожарогасителя и започнах да пръскам като луд по пламъците долу в антрето – продължи Мортен. – Първоначално като че нищо не се случи, но продължих да пръскам и изведнъж огънят изгасна. Но димът остана, имаше дим навсякъде.
Той отново си пое рязко дъх.
– Защо някой би...? Не разбирам...
Ева звучеше отнесено и Патрик подозираше, че Йостен е прав: жената беше в шок. Това обясняваше също защо трепери като трескава. Щом пристигнеха, медиците трябваше веднага да прегледат Ева, както и да се уверят, че тя и Мортен не са пострадали от дима. Много хора не знаеха, че димът е по-смъртоносен от самия огън. Поглъщането на пушек можеше да има последици, които да се проявят едва след време.
– Защо смятате, че пожарът е бил умишлен? – попита Мортен и отново разтърка лице.
Сигурно не е спал много, помисли си Патрик.
– Както казах, още не знаем нищо със сигурност – отвърна той уклончиво. – Има следи, които говорят за умишлен палеж, но не искам да говоря, преди експертите да са го потвърдили. Чули ли сте някакъв шум по-рано през нощта?
– Не, когато се събудих вече гореше, казах ви.
Патрик кимна към една къща недалеч от тях.
– Съседите вкъщи ли са? Възможно ли е да са забелязали дали наоколо се е навъртал непознат човек?
– На почивка са, така че в тази част на острова сме само ние.
– Има ли човек, който би искал да ви навреди? – намеси се Мартин.
Той често оставяше Патрик да води разпитите, но винаги слушаше внимателно и наблюдаваше реакциите на хората, с които разговаряха. А това бе не по-малко важно от задаването на правилните въпроси.
– Не, доколкото знам, няма.
Ева поклати бавно глава.
– Живеем тук отскоро. Само от два месеца – каза Мортен. – Досега Ева не се беше връщала тук. Къщата принадлежеше на родителите ѝ, но дълги години беше давана под наем. Решихме да я стегнем и да я ползваме по някакъв начин.