Понякога посред нощ мама и татко ѝ липсваха толкова много, че трябваше да захапе възглавницата, за да не заплаче. Ако го направеше, вещицата, с която живееше, щеше да я пребие до посиняване. Но не винаги успяваше да сдържи писъците си, когато марата4 я яхнеше и Дагмар се събудеше, плувнала в пот. В сънищата си виждаше отсечените глави на мама и татко. Защото накрая те бяха екзекутирани. Дагмар не беше там и не видя как е станало, но въпреки това картината се беше запечатала в ретините ѝ.
Случваше се на сън да я преследват дори образите на децата. От полицията открили осем пеленачета, когато разкопали пода в избата. Така каза вещицата. „Осем бедни пеленачета“, обясняваше тя и клатеше глава всеки път, когато някоя приятелка дойдеше на гости. Жените обръщаха острите си погледи към Дагмар. „Момичето ще да е знаело за това – казваха те. – Била е малка, но все пак трябва да е разбирала какво се случва в дома им.“
Дагмар не се оставяше да бъде смачкана. Нямаше значение дали това, което казваха, е истина, или не. Мама и татко я обичаха, а онези малки, пищящи и мръсни деца все пак бяха отхвърлени от всички. Тъкмо затова се бяха озовали при мама. Тя дълги години се беше трудила неуморно, а в знак на благодарност за това, че се бе грижила за нежеланите, те я унизиха, оплюха и убиха. С татко бе същото. Бе помагал на мама да заравя децата, поради което хората сметнаха, че той също заслужава да умре.
След като отведоха мама и татко, полицаите пратиха Дагмар при вещицата. Никой друг не искаше да я приеме, нито дори роднините и приятелите. Никой не искаше да има нещо общо със семейството ѝ. Бавачката на ангели5 от Фелбака – така започнаха да наричат мама от деня, в който бяха открити малките скелети. Вече дори се пееха песни за нея. За убийцата на деца, която удавяла децата в корито, и за мъжа ѝ, който ги заравял в мазето. Дагмар знаеше песните наизуст, хлапаците на вещицата ѝ ги пееха при всеки възможен случай.
Но тя можеше да понесе всичко това. Тя беше принцесата на мама и татко и знаеше, че е била желана и обичана. Единственото, което я караше да трепери от страх, беше шумът от стъпките на приемния ѝ баща, когато той се промъкваше по дървения под към стаята ѝ. В тези мигове на Дагмар ѝ се искаше да бе последвала мама и татко в смъртта.
Юсеф прокара нервно палец по повърхността на камъка, който държеше в ръка. Срещата беше важна и Севастиан не биваше да я провали.
– Ето – обяви Севастиан и посочи плановете, които беше изложил върху масата в конферентната зала. – Това е нашата визия. A project for peace in our time.6
Юсеф въздъхна вътрешно. Не беше сигурен, че хората от общината ще се впечатлят от празни фрази на английски.
– Това, което колегата ми се опитва да каже, е, че това е фантастична възможност за община Танум да направи нещо за мира. Инициатива, която ще допринесе за добрата ви репутация.
– Да, мир на земята звучи добре. И от финансова гледна точка идеята никак не е лоша. В дългосрочен план ще насърчи туризма и ще осигури работни места, а знаете какво означава това – каза Севастиан, след което вдигна ръка и потри пръсти. – Повече пари за цялата общност.
– Да, но преди всичко това е важен мирен проект – каза Юсеф, устоявайки на желанието да изрита Севастиан по пищяла.
Знаеше, че ще стане така, когато прие парите на Севастиан, но нямаше избор.
Ерлинг В. Ларшон кимна. След скандала с реставрацията на хотел „Бадис“ във Фелбака Ерлинг временно беше изпаднал в немилост, но сега се беше завърнал в местната политика. Един такъв проект щеше да покаже, че той все още е значим фактор, и Юсеф се надяваше, че Ерлинг осъзнава това.
– Смятаме, че идеята звучи интересно – каза Ерлинг. – Можете ли да ни обясните по-подробно как си представяте всичко?
Севастиан си пое дъх, за да започне да говори, но Юсеф го изпревари.
– Това тук е парченце история – каза той и показа камъка. – Алберт Шпеер поръчал гранит за германския райх от кариерата в Бохуслен. Двамата с Хитлер имали грандиозни планове за превръщането на Берлин в световна столица. Гранитът трябвало да пристигне в Германия и да бъде използван за строителен материал.
Юсеф се изправи и закрачи напред-назад, продължавайки да говори. В главата му звучеше тропотът от ботушите на немските войници. Тропотът, за който родителите му безброй пъти бяха разказвали с ужас.