– Но войната обърнала хода си – продължи той. – Световната столица си останала само проект, за който Хитлер можел да мечтае през последните си дни. Неосъществена мечта за величествени паметници и сгради, за изграждането на които щели да бъдат пожертвани милиони евреи.
– Уф, ужасно – каза Ерлинг небрежно.
Юсеф го погледна отчаяно. Те не разбираха, никой не разбираше. Но не възнамеряваше да им позволи да забравят.
– Големи партиди от гранита така и не били транспортирани към Германия...
– И тук се намесваме ние – прекъсна го Севастиан. – Помислихме си, че от тези партиди гранит могат да бъдат произведени символи на мира, които да бъдат продавани. Това би могло да донесе много пари, ако се действа правилно.
– С парите ще построим музей, посветен на еврейската история и връзките на Швеция с юдаизма. Ще обърнем внимание и на предполагаемия ни неутралитет по време на войната например – добави Юсеф.
После седна обратно на стола си, а Севастиан сложи ръка на раменете му и го стисна приятелски. Юсеф едва се сдържа да не се отърси. Вместо това се усмихна сковано. Чувстваше се също толкова фалшиво, колкото по времето, прекарано на остров Вальо. И тогава, и сега нямаше нищо общо със Севастиан или с другите си така наречени приятели. Колкото и да се напъваше, никога нямаше да получи достъп до изтънчения свят, от който идваха Йон, Леон и Пърси. Нито пък имаше такова желание.
Но сега имаше нужда от Севастиан. Това беше единственият му шанс да осъществи мечтата, която лелееше от толкова много години: да почете еврейското си наследство и да доведе до знанието на хората издевателствата, на които е бил и продължава да бъде подлаган еврейският народ. Ако за целта се налагаше да сключи сделка с дявола, така да бъде. Надяваше се, че с времето ще може да се откъсне от Севастиан.
– Както каза бизнес партньорът ми – взе думата Севастиан, – музеят ще е много хубав и в него ще идват на поклонение туристи от цял свят. Проектът ще ви донесе много престиж.
– Не звучи зле – каза Ерлинг. – Какво мислиш?
Той се обърна към Уно Бруршон, дясната му ръка в общината, който въпреки жегата носеше карирана фланелена риза.
– Може би си струва да разгледаме предложението – измърмори Уно. – Но зависи с колко се очаква да допринесем. Времената са трудни.
Севастиан се усмихна широко.
– Сигурен съм, че ще можем да се споразумеем. Важното е, че има интерес и желание. Аз самият инвестирам голяма сума.
Да, но не им казваш при какви условия, помисли си Юсеф, но стисна челюсти. Можеше единствено да приеме мълчаливо това, което му се дава, и да не откъсва очи от целта. Наведе се напред, за да стисне протегнатата ръка на Ерлинг. Вече нямаше връщане назад.
4 Мара е зъл дух, който се среща в германския и славянския фолклор под редица сродни имена. Може да приема формата на животно, демон или жена и според народните вярвания се промъква нощем в спалнята, възсяда спящия и започва да го измъчва, без той да може да помръдне. Оттам идва и думата кошмар (на шведски mardröm, на френски cauchemar, на английски nightmare, на немски nachtmahr). – Б. пр.
5 На шведски този израз се отнася за някои платени бавачки, които се грижели за нежелани деца (практика, която била разпространена в края на ХIX и началото на XX век), но чрез лоши грижи или тормоз ги убивали, т.е. превръщали ги в ангели. – Б. пр.
6 Проект за мир в наше време (от англ.). – Б. пр.
Малък белег на челото, белези по тялото и леко накуцване в походката бяха единствените видими следи от катастрофата преди година и половина. Катастрофата, при която изгуби детето, което чакаха с Дан, и при която самата тя за малко да умре.
Вътрешно обаче нещата стояха по друг начин. Ана продължаваше да се чувства съкрушена.
Поколеба се за миг пред вратата. Понякога ѝ беше трудно да се среща с Ерика и да вижда как всичко в живота ѝ се е наредило. Сестра ѝ не носеше белези от случилото се, не беше изгубила нищо. Но в същото време срещите им се отразяваха добре на Ана. Раните вътре в нея боляха и сърбяха, но часовете, прекарани с Ерика, по някакъв начин оказваха лековит ефект.
За късмет, Ана никога не си бе представяла, че заздравителният процес ще се проточи толкова дълго. Ако бе подозирала колко време ще отнеме, може би никога нямаше да посмее да излезе от апатичното състояние, в което се оказа, след като животът ѝ се разби на хиляди парченца. Преди време каза на шега на Ерика, че се чувства като някоя от старите вази, които беше виждала, докато работеше в аукционната къща. Ваза, която е паднала на пода и се е счупила, а след това е била старателно залепена. Макар от разстояние да изглеждаше цяла, всички цепнатини си проличаваха болезнено ясно, когато човек се приближеше. Но всъщност това не беше просто шега, осъзна Ана, щом натисна звънеца. Така си беше наистина. Тя бе една счупена ваза.