Дийн вървеше в погрешна посока. Трябваше да се прибира — вече бе късно и отдавна трябваше да е в леглото си.
Но не биваше да произнася думата. Не биваше дори да си го помисля.
Дийн тръгна нагоре по пътечката през забухлената от шубраци поляна и видя, че иззад дръпнатите пердета все още се процеждаше светлина.
Той спря пред входа на къщата и мисълта блесна в съзнанието му: Ние сме много — и Стъфи и аз и старият Ейб Хокинс…
Вратата се отвори и гледачът застана на входа — грациозен и красив. Изобщо не беше изненадан. Сякаш го бе очаквал.
Дийн видя, че другите двама са седнали пред камината.
— Влезте, моля — каза гледачът. — Толкова се радваме, че решихте да дойдете. Децата ги няма. Можем спокойно да си поговорим.
Дийн влезе и пак седна на стола, полагайки внимателно шапка на едното си коляно.
В стаята отново се чуха детски стъпки и той бе завладян от усещането за безметежност и звънтящ смях.
Дийн седеше, кимаше с глава и мислеше, докато гледачът чакаше.
„Трудно е“, мислеше си Дийн. „Трудно е да намеря точните думи.“
Отново се чувстваше така, както когато беше във втори клас и учителят го караше да каже някое стихотворение наизуст.
Те го чакаха, но бяха търпеливи. Щяха да му дадат време.
Дийн трябваше да го каже точно, да ги накара да разберат. Не можеше да изтърси нещо току-така. Трябваше да звучи естествено, а също и логично.
А как, питаше се Дийн, такова нещо може да звучи логично?
Защото нямаше нищо логично в това старци като него и Стъфи да имат нужда от бавачки.