— Но си сбъркал — рече Дийн.
— Никога не съм бъркал повече отколкото тогава, Джон.
Защото Ламонт Стайлс се бе върнал повече от тридесет години, след като беше напуснал. Бе се върнал в старата и очукана от времето къща на „Мейпъл Стрийт“, която през всичките самотни години го бе очаквала празна. Беше се завърнал старец, макар че наближаваше петдесетте. Едър и мускулест, въпреки снежнобялата си коса и лице, на което кожата сякаш бе ощавена от многото чужди слънца; беше се завърнал от скитанията си сред далечните звезди.
Ала той бе чужденец. Градът го помнеше, но Ламонт го беше забравил. Годините, прекарани в чужди земи, бяха пропъдили спомена за града и го бяха преиначили в съзнанието му. Онова, което той помнеше, беше повече фантазия, отколкото истина — фантазията, изтъкана от безкрайните години, през които той си бе спомнял,у както и от безкрайните години на копнеж и омраза.
— Трябва да тръгвам — рече Дийн. — Кери е приготвила вечерята. Тя не обича храната да изстива.
— Лека нощ, Джон — каза портиерът.
Слънцето почти се бе скрило, когато Дийн излезе от училището и тръгна надолу по тротоара. Беше по-късно, отколкото той си мислеше. Кери щеше много да му се сърди и да го гълчи.
Дийн захихика вътрешно. Нямаше друга като Кери.
Не му беше съпруга, защото той не беше женен. Нито му бе сестра или майка — и двете бяха починали. Беше му икономка, останала вярна през всичките тези години — и му бе малко като съпруга и сестра, а понякога дори и като майка.
„Човешката привързаност е особено нещо“, помисли си Дийн. „Тя го прави сляп, връзва ръцете му и го оформя като човек. А чрез нея той служи и постига нещо подобно на слава, макар понякога тя да е побеляла, бледа и много, много тиха.“
Съвсем различна от надутата и малко горчива слава на Ламонт Стайлс, върнал се от звездите, донасяйки със себе си онези три странни същества, които станаха гледачи. Донесе ги и ги настани в къщата си на „Мейпъл Стрийт“, а сетне след година или две замина отново за звездите и ги остави в Милвил.
„Странно“, помисли си Дийн, „че един такъв провинциален град като Милвил прие тези екзотични същества. А още по-странно беше, че майките повериха децата си на грижата на чуждопланетни пришълци.“
Завивайки зад ъгъла и тръгвайки по „Линкълн Стрийт“, Дийн срещна жена с малко дете, което стигаше до коляното й.
Видя, че беше Милдред Андерсън, или поне в миналото беше Андерсън, но сега бе омъжена и за нищо на света Дийн не можеше да си спомни името й. Странно, колко бързо порастваха децата. Само преди две-три години сякаш тя още ходеше на училище… макар, че той сигурно бъркаше. Сигурно е било преди десет години.
Дийн вдигна леко шапката си.
— Добър вечер, Милдред. Боже мой, колко е пораснало момчето!
— ’дя на’ лище — объбри детето.
Майка му поясни:
— Иска да каже, че ходи на училище. Много се гордее с това.
— Имате предвид детската градина разбира се.
— Да, мистър Дийн. Гледачите са такива прекрасни същества! И толкова са добри с децата. А и заплащането! Или по-точно липсата на заплащане. Човек просто им дава букет цветя, малък парфюм или хубава картина и те са доволни. Определено отказват да взимат пари. Не мога да го разбера. А вие, мистър Дийн?
— Не — рече Дийн. — И аз не мога.
Той беше забранил колко словоохотлива е Милдред. По едно време в училището с право я бяха кръстили Бърбораната.
— Понякога си мисля — рече бързо тя сякаш, за да оползотвори всяка секунда в приказки, — че ние хората тук, на Земята придаваме голямо значение на парите. Гледачите сякаш нямат понятие какво представляват парите, или, дори да знаят, не им обръщат никакво внимание. Сякаш са нещо маловажно. Но аз разбирам, че има и други раси като тях. Това кара човека да се замисли, нали, мистър Дийн?
Сега той си спомни още един влудяващ навик на Милдред — тя винаги завършваше всеки дълъг низ от изречения с увиснал във въздуха въпрос.
Той и не помисли да й отговори. Знаеше, че от него не се очаква отговор.
— Трябва да тръгвам — каза Дийн. — Вече съм закъснял.
— Колко мило, че се видяхме, мистър Дийн — рече Милдред. — Толкова често си мисля за ученическите си години. Понякога ми се струва, че е било преди векове, а друг път, като че е било вчера и…
— Много мило наистина — прекъсна я Дийн, повдигна леко шапката си и почти хукна да бяга.
„Какъв резил!“, мислеше с яд той. „Посред бял ден да ме спре на улицата такава бъбрива жена!“
Като стигна пред къщата си, Дийн чу как Кери сърдито се суети насам-натам.