— Не ме виждаш тройна, нали? — попита Изабел.
— Ако те виждаше тройна, щеше вече да пищи. Една Изабел й стига — засмя се Кийра.
Кийра взе картона на Кейт от поставката на таблата на леглото и започна да чете какво са написали лекарите.
— Позволено ли е да четеш това? — попита Изабел.
Кийра сви рамене.
— Ако искаха да не се чете, нямаше да го оставят. Пише, че ще те задържат една нощ за наблюдение.
— Знам — кимна Кейт. — Искам да се прибера вкъщи.
— Трябва да останеш… за всеки случай. Леля Нора още не се бе върнала от срещата си, но й оставихме съобщение. Без съмнение тя ще поиска да си донесе походно легло, за да остане на пост до теб през цялата нощ.
— Да не си е сцепила главата? — попита Изабел, надничайки през рамото на Кийра.
— Не мисля. Черепът й е твърд като гранит.
Изабел хвана Кейт за ръката.
— Изплаши ме… ни. Изплаши ни. Не знам какво бихме правили без теб. Бях самотна, докато ти беше в Бостън. Кийра изобщо не си вдигаше главата от учебниците по медицина.
— Ще се оправи, Изабел. Стига си всявала паника. Изабел отиде до прозореца и седна на перваза.
— Добре, няма да всявам паника. Я кажи… кой беше онзи мъж с хората от линейката? Голям сладур.
— Никой мъж не обича да го наричат сладур — прозвуча един мъжки глас.
Сестрите не бяха забелязали, че Нейт стои на вратата.
Сепна се, когато и трите се обърнаха към него. По дяволите, никоя от тях не беше грозна. Лицето на Изабел веднага порозовя.
— Моля, влезте — каза Кейт. Тя го представи на сестрите си и изчака да й обясни защо е дошъл.
— Забравих да ви дам визитката си — поясни той. — Ако имате нужда от нещо или си спомните нещо, колкото и незначително да ви се струва, искам да ми се обадите.
— Непременно.
Той се поколеба, но не се сети за нищо друго, което да попита или каже, за да се задържи в стаята.
— Как е главата ви?
— По-добре.
Той кимна.
— Добре тогава.
Насочи се към вратата, когато Изабел извика:
— Може ли да ви попитам нещо, детектив Халинджър? — Тя пристъпи към него и се усмихна.
Кейт и Кийра се спогледаха. Изабел пусна в действие чара си, на който никой мъж не можеше да устои. Тя отметна коса и направи още една крачка към детектива.
— Разбира се — кимна той. — Какво искате да знаете?
— Полицията възнамерява ли да постави под охрана художничката Канела?
Той се облегна на касата на вратата.
— Защо питате?
Тя кимна с глава към телевизора.
— Тя е във всички новини и настоява за полицейска охрана, което е доста иронично, като се замислите. Досега не спираше да ругае полицията. Един репортер цитира в новините някои от ужасните неща, които е казвала преди. Мисля, че беше заявила, че всички сте били хрантутници или нещо такова. Не знам защо някой не я е осъдил досега. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи: — Канела твърди, че експлозията е от бомба, предназначена да я убие. Казва, че се опитват да й затворят устата заради политическите й възгледи… и заради изкуството й.
— Смята, че някой се опитва да я убие заради картините й? Толкова ли са лоши? — попита Кийра. Тя се засмя и поклати глава. Изабел се намръщи.
— Не е смешно. На стената зад нея висяха няколко картини и по време на интервюто тя постоянно ги сочеше. Според мен си правеше реклама.
— Вече определиха ли причината за експлозията? — попита Кийра. Нейт се обърна към нея.
— Още не сме сигурни за вида, но определено е било бомба. Специален екип се занимава с това.
Той отново погледна Кейт.
— Ако си спомните нещо… — каза и се отправи към вратата.
Кейт кимна.
Изабел изчака, докато той се отдалечи достатъчно и се обърна към сестрите си.
— Много е готин, нали?
— Да, определено е готин — съгласи се Кийра. — Но е прекалено стар за теб. Минал е трийсетте. И…
Изабел скръсти ръце.
— И какво?
— И се интересува от Кейт.
Кейт не обръщаше внимание на разговора, докато не чу да се споменава името й.
— Защото съм свидетел — намеси се тя. — Интересува се от мен като свидетел. Нищо повече.
— Не е прекалено стар за мен — настоя Изабел. — Чудя се дали е женен. Не забелязах да носи халка.
— Стига — скастри я Кийра. — Той не се интересува от теб.
Изабел не обърна внимание на сестра си.
— Трябваше да го попиташ, Кейт.
— Бях в безсъзнание, за бога! — Тя се облегна предпазливо на възглавницата си. Главата й пулсираше болезнено, но разговорът, колкото и да беше абсурден, успяваше да я разсее. — Кога е трябвало да го попитам? Докато бях в линейката?
— Разбира се че не. Само казвах…
— Да?
— Че изпусна още една възможност.
— Сигурно се шегуваш. — Щеше да се изсмее, ако главата не я болеше толкова.