И тогава тя ги разбра. Ако имаше стрелба или бомба което бе предпочитаното средство за унищожение, — някои от тези хора можеше да загинат.
— Не — каза Кейт. — Не искам никой да идва в Савана с мен. Ще отида сама.
— Ще те оставя ти да се оправяш с това — обърна се Дръмонд към Дилън и се изправи. — Аз си имам работа.
След като Дръмонд излезе, Дилън се подпря на бюрото в очакване на обясненията й.
Тя пък го чакаше да започне да спори с нея. Когато видя, че мълчи, попита:
— Чу ли ме какво казах?
— Да.
— И? — Кейт го гледаше намръщена.
— Добре — каза Дилън. — Щом искаш да отидеш сама, върви.
Веднага заподозря, че той премълчава нещо. Прекалено лесно се съгласи.
— Благодаря.
— Как ще стигнеш дотам?
— С кола.
— Твоята кола не гръмна ли преди няколко дни?
Вярно, беше забравила.
— Ще отида с друга кола.
— Коя?
— Ще си наема.
— Кейт, защо е всичко това?
Заради теб, глупчо. Всичко е заради теб. Страх ме е да не те убият. Боже, дори не можеше да говори за това. Ами всички други детективи и полицаи? Всички те можеха да загинат при една по-голяма експлозия. Тя поклати глава да му покаже, че отказва да му обясни.
Той не разбра намека.
— Защо е всичко това?
Тя се предаде.
— Просто се сетих, че… Може да загинат хора, които са там, за да ме охраняват…
Очите й се напълниха със сълзи. Дилън я изправи и я прегърна.
— Всичко е наред. Просто си малко напрегната.
— Сигурно — съгласи се тя. Изчака той да я успокои, да каже нещо, каквото и да е, от което да се почувства по-добре.
Но той само я прегръщаше и след малко Кейт разбра, че друго не й трябва.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Кейт вдигна глава от гърдите на Дилън.
— Какво стана с Карл?
— Какво да стане?
Тя се дръпна леко назад.
— Убеди ли се, че той няма нищо общо с това?
— Да, убедих се.
— Значи той може да си ходи.
— Още не. Ще трябва първо да убеди и някои други хора.
Двама агенти от ФБР и още един детектив от чарлстънската полиция, който помагаше на Нейт, бяха пристигнали в участъка преди час и сега се редуваха да разпитват Карл. След като свършеха с него, щяха да го пуснат. Дилън целуна Кейт по бузата, стисна ръката й и прошепна:
— Бъди смела, скъпа.
После разпитваха и нея. Омръзна й да повтаря всяка подробност отново и отново, като се започнеше от първата експлозия, но въпреки това отговаряше на въпросите възможно най-пълно. Когато въпросите им свършиха, се изчерпа и търпението й.
Дръмонд дойде да я вземе.
— Хайде, Кейт. Можеш да тръгваш. Къщата ти е основно претърсена, чиста е.
— Къде е Дилън?
— Чака те отзад.
Тя взе чантата и куфарчето си и го последва към задния вход.
Той постави ръка на рамото й.
— Ще се справиш с това и ще излезеш невредима — каза. Ако не беше уверена в добрите му намерения, можеше и да си помисли, че й съобщава за някакво наказание — толкова рязък бе тонът му. — Ще намина по-късно вечерта — добави.
— Не е нужно да си причинявате толкова главоболия…
— Нужно е. Погледнах в хладилника ти. Ще донеса нещо — каза той кратко.
Когато се прибра и отвори хладилника, се зарадва, че не е възразила. Вътре наистина нямаше нищо за ядене. Стомахът й възропта. И двамата с Дилън не бяха яли след закуска, а минаваше шест.
— Времето лети — измърмори тя, като се върна в коридора.
Дилън я последва по стълбите с багажа и на двамата.
Не я попита дали иска той да спи при нея. Остави чантата си в спалнята за гости, а нейната — върху леглото й.
Тя нямаше да го моли да спи при нея. В никакъв случай. Отиде в банята, заключи вратата и си взе дълъг душ с надеждата да се освежи.
Душът не й помогна особено. Облече любимите си стари дънки и тениска и се почувства по-добре. Среса косата си и слезе.
Дилън си говореше с един полицай в задния двор. Тя го наблюдаваше през прозореца на кухнята, докато дъвчеше парче целина. Помисли си, че изглежда уморен. И чудесен. Определено той се справяше по-добре от нея. На моменти тя имаше чувството, че се разпада.
Не искаше той да забележи, че го зяпа, така че се насили да се обърне с гръб към прозореца. Изслуша съобщенията на телефонния секретар. Повечето бяха за Изабел и никое не беше важно.
Чувстваше се неспокойна. Извади пакет чипс от килера и пак го прибра, без да го отвори.
Знаеше какъв й е проблемът. Дилън. Чудеше се колко време ще й трябва да спре да го обича. Изобщо възможно ли е, или е обречена да прекара остатъка от живота си нещастна? Сама си е виновна за нещастието си. От самото начало знаеше какво представлява той — женкар, който сменя приятелките си като носни кърпички. Не се срамуваше от начина си на живот. Дилън си беше Дилън.