А тя си беше тя — пълна идиотка заради това, че се е влюбила в него.
Тази вечер определено бе подвластна на меланхолията. Стресът си казваше думата. Точно така, това е причината. Стресът. И чувството, че е напълно безпомощна.
На вратата се позвъни и тя се насили да спре да се самосъжалява. Предположи, че е Дръмонд с вечерята, и изведнъж се почувства ужасно гладна. Обаче не беше Дръмонд. Беше Нейт и когато тя отвори вратата, той я погледна изненадан.
Бързо се съвзе.
— Защо ти отваряш вратата? — попита Нейт. Погледът му я прониза.
— Ти позвъни на звънеца. Стори ми се нормално да ти отворя. Моля, заповядай.
— Сама ли си? — попита той и влезе. — Какво ти става, по дяволите? Не знаеш ли, че някой се опитва да те убие? Или не те е грижа?
— Да, знам. Разбира се, че ме е грижа — каза тя кротко. — Моля те, спри да ми викаш. Ще ми спукаш тъпанчетата.
Той си пое дълбоко дъх и продължи:
— Трябва да си го излея на някого. Къде е Дилън?
— В задния двор. Отпред и отзад пазят полицаи. Смятам, че не е опасно да отварям вратата.
— Не затова съм ядосан — сопна се той.
Тя го последва в кухнята.
— А защо тогава?
— Защото снощи не знаех къде сте. Това не е добре. Просто изчезнахте. Ами ако трябваше да ви съобщя някаква информация от жизненоважно значение? Тогава какво? Дилън не си вдигаше телефона, ти също… Какво, по дяволите, го е прихванало? Знае, че това не е редно. Къде е той?
Нейт бе като грамофонна плоча.
— Току-що ти казах — отвърна тя.
— Кажи ми пак.
— В задния двор. Върви при него.
— И да не си посмяла пак да отвориш вратата. Ясно?
Той не изчака отговора й, а рязко отвори и излезе навън. Вратата се затръшна след него.
Току-що загуби поканата си за вечеря, помисли си тя. Как смееше да й вика така? Тя да не е дете, че да й се кара по този начин.
Но той беше прав, призна си с неохота. Трябваше да му се обадят къде отиват. Ала не бяха го оставили в неведение нарочно. Просто не бяха сигурни къде ще пренощуват, а след като се настаниха в хотела, се разсеяха с разни неща.
О, да, страхотно оправдание. Извинявай, че не ти се обадихме. Бяхме прекалено заети, правехме секс. Нейт щеше да ги разбере. Със сигурност.
Шефът на полицията пристигна няколко минути по-късно с достатъчно храна, за да натъпче половината град.
— Какво става тук? — попита той, като положи торбите на кухненския плот и погледна през прозореца. — Май Халинджър чете конско на Дилън.
Кейт бързо му обясни.
— Дилън обаче не се впечатлява. Всъщност и той крещи. — Сви рамене и добави: — Ще се разберат. Хайде да ядем.
Дръмонд беше прав, двамата се разбраха. Нейт не попита може ли да остане за вечеря, направо си грабна една чиния и се обслужи.
— Ще изпратя хора след един час, за да ви заместят — предложи той на Дръмонд.
— Няма нужда — отвърна Дръмонд. — Така сме си добре. Ти си имаш достатъчно грижи с подсигуряването на утрешната среща.
— Това сигурно ли е напълно? — попита Нейт. — Тя подписва документите утре? Без повече промени?
— В седем часа утре вечер, освен ако ти не промениш плана — каза Дилън. — Току-що говорихме за това отвън.
— Просто питам, за да се уверя. И повече никакво изчезване. Ясно?
— Не се впрягай.
— А ти не се… — започна Нейт.
Дръмонд вдигна ръка, за да го спре.
— Стига толкова. Кейт се нуждае от всяка възможна помощ, така че не се карайте, а уточнете програмата.
Нейт кимна.
— Да, сър.
Тримата мъже обсъдиха стратегията за следващия ден, докато ядяха.
— Какво научи за видеозаписа? — попита Дилън. — Имаш ли представа кой го е заснел?
— Не. Знаем, че видеото и пакет снимки са доставени с куриер в офиса на Андерсън Смит. Той твърди, че никой не е знаел за съществуването на записа, докато на бюрото му не са се появили инструкциите на Комптън Макена.
— Някой все пак е знаел — настоя Дилън. — Когато Комптън говореше на камерата, много често поглеждаше над обектива. Очевидно е имало някой в стаята. Не е ли имал прислужници, нещо от този род?
— Не можем да открием никого, който да е знаел за този запис.
Дилън погледна Кейт. Очите й се затваряха.
— Кейт, защо не отидеш да си легнеш? — предложи той. — Ние почти свършихме тук.
Тя изобщо не опита да спори. Беше имала уморителен ден. Докато си обличаше пижамата, чуваше гласовете на мъжете, а след няколко минути чу, че Нейт и Дръмонд си тръгват.
Беше изморена, но реши, преди да си легне, да се обади на Изабел, за да провери как е. Все пак се изненада, когато Изабел вдигна телефона. Каза й само здрасти и в следващите петнайсет минути Изабел не спря да говори. Явно сестра й бе предположила, че прочитането на завещанието се е оказало едно голямо нищо, защото изобщо не попита Кейт за него. Единственото, за което имаше желание да говори, беше личният й живот и се наложи Кейт да й напомни, че е в колежа, за да учи. Все пак се зарадва, че Изабел е щастлива и в безопасност.