Занесе чантата си долу, остави я в антрето и отиде в кухнята.
— Добро утро — каза тя.
Дилън сушеше ръцете си. Той преметна кърпата на рамо и се отправи към нея. Целуна я страстно и когато се отдръпна, беше доволен от реакцията й. Беше се изчервила.
Той издърпа един от столовете край масата, целуна я отново, но този път толкова бързо, че тя изобщо не бе готова, и после нежно я побутна да седне.
— Какво искаш за закуска? — попита Дилън. — Ще ти я приготвя.
— Препечена филийка е достатъчно. С кого говореше? Стори ми се, че чух Дръмонд.
— Той беше. Току-що си тръгна. Бял хляб или ръжен?
— Сама ще си препека филия.
— Значи получаваш ръжен.
Не я попита дали иска портокалов сок. Наля й една чаша и я постави на масата пред нея.
— Трябва да потеглим веднага щом свършиш със закуската.
Стоеше облегнат на плота, с лице към нея и изглеждаше толкова привлекателен, че Кейт усети как се замайва от любов.
Филийката изскочи от тостера.
— Готово.
Той постави филийката в една чиния и я подаде на Кейт. Готвенето очевидно не е сред талантите му. Кейт взе филийката и откъсна ъгълчето.
— Защо бързаш толкова? — попита тя. — Имаме предостатъчно време.
— Настъпи промяна в плана.
— Каква промяна?
— Имахме план и го променихме — обясни той. — Хайде, Кейт. Изяж си закуската. Приготви ли си багаж, ако довечера нощуваме някъде другаде?
— Да. В антрето е.
— Ще сложа чантата ти в колата, каза той и излезе от кухнята, като отново й повтори да яде.
Кейт изхвърли препечената филия в кофата, изгълта портокаловия сок и изми чинията и чашата си.
Кухненската мивка изглеждаше като нова. Дилън я беше изтъркал. Може и да не го биваше в готвенето, но определено умееше да чисти. Няма да е зле да имаш такъв мъж край себе си поради куп причини.
Тя изтича горе да вземе дамската си чанта и лаптопа. Нямаше време да отговори на имейлите си от цяла вечност и се надяваше да успее този следобед или вечерта след срещата. Пъхна лаптопа в куфарчето си и се върна долу.
Дръмонд тъкмо се качваше в колата си. Беше паркирал джипа си зад наетата кола на Дилън.
— Трябваше да ми кажеш, че Дръмонд ни чака. Нямаше да се бавя.
— Помолих те да побързаш — отвърна Дилън.
— Това е друго.
— Дръмонд искаше да се върне при колата си, за да провери дали не ни очакват някакви изненади.
— Например някоя бомба ли? — попита тя, но не изчака отговора му. — Намерил ли е нещо?
— Не. Всичко е наред.
— Той ще идва ли с нас?
— Не. Но ни е написал указания. Ще трябва да минем по някои пътища, които ги няма на картата.
Кейт бе израснала в Силвър Спрингс и мислеше, че познава района по-добре от когото и да било, беше шофирала до Савана безброй пъти, но никога не бе виждала някои от пътищата, по които Дилън мина. Някои изобщо не бяха пътища. По-скоро чакълени алеи.
Гледките бяха много живописни и Дилън постоянно й показваше нещо, което му се струваше очарователно. Той харесваше плачещи върби и диви цветя в полето. Не знаеше името на нито едно от цветята и се впечатли от това, че Кейт му казваше.
— Как изобщо си пожелала да напуснеш тези места? — попита той. — Толкова е красиво.
— Известно време няма да ги напусна… ако изобщо някога се махна. Май ми е писано да си живея тук.
— Аз бих могъл. Бих могъл да живея тук.
Тя не искаше да събужда надеждите си той да остане завинаги в живота й, така че се опита да измисли причини защо Дилън трябва да си замине.
— Ще ти стане скучно.
— Не мисля.
— Ще ти липсва Бостън. Там пулсира такава енергия.
— Да, ще ми липсва Бостън — съгласи се той. — Но съм готов за промяна. Освен това Чарлстън е на един хвърлей място от Силвър Спрингс и той си има предимствата и недостатъците на големия град. Като ти трябва енергия, отиваш там. Определено трафикът няма да ми липсва — добави той. — Чудя се какъв е процентът на престъпността в Силвър Спрингс.
— Преди или след като се върнах по тези места?
— Готово, стигнахме — каза той. — Прочети табелата. Вече сме официално в Савана.
Кейт очакваше, че ще отидат в някой от полицейските участъци.
— Не искам да стоя в полицията до срещата — каза тя. — Не можем ли да отидем в офиса на Андерсън. Бих могла да свърша малко работа, докато чакам.
— Добра идея — съгласи се той.
Петнайсет минути по-късно спря пред офиса на „Смит и Уесън“.
— Ти и без това си планирал да дойдем тук, нали? Нейт знае ли?
— Да.
— Можем ли просто да влезем?
Точно когато тя зададе въпроса, двама полицаи излязоха от сградата и ги изчакаха да слязат от колата. Друг полицай пресече улицата и се приближи до тях.