Зад плота работеха сестра и техник.
— Къде е Ванеса Макена? — попита задъхан. — Съпругът й, Брайс, е пациент тук.
Двамата си размениха разтревожени погледи, а сестрата се доближи до плота.
— Сър, вие член на семейството ли сте? — попита тя. Гласът й беше кротък, сякаш да успокои разстроен роднина.
— Не, аз съм детектив Нейт Халинджър. — Той показа значката си. — А сега ми отговорете на въпроса.
— Госпожа Макена не е тук — каза сестрата. Сега звучеше съвсем делово. — Някой й се обади тук, при нас.
Техникът кимна.
— Аз приех обаждането. Беше някакъв мъж. Каза, че е братът на Брайс Макена, Юън. Запомних името, защото го повтори няколко пъти. Беше разстроен и каза, че трябва спешно да говори с госпожа Макена. Повиках я и тя говори с него. Разговорът я разстрои. Чух я няколко пъти да му казва да се успокои и когато затвори телефона, беше много разтревожена. Нали Лиан?
— Така беше.
— Каза ми, че било спешно и трябвало да отиде някъде.
— Каза ли ви къде отива? — попита Нейт нетърпеливо. Наблюдаваше секундната стрелка на часовника зад плота. Знаеше, че трябва да бърза. — Помислете — подкани ги той.
— Не, не ми каза къде отива — отвърна мъжът.
— Трябва да е някъде наблизо — намеси се Лиан. — Каза, че ще се върне за нула време, ако имаме нужда от нея.
— Да, каза, че няма да се бави — допълни техникът.
— Къщата на Комптън Макена е наблизо — каза Нейт. — Тя да е споменала това име?
— Не.
— Обадете й се — настоя той. — Имате номера на мобилния й телефон. Обадете се и вижте дали ще ви отговори.
— Вече опитвахме да се свържем, но тя не отговаря. Дори опитах да я повикам по уредбата в болницата…
— Опитайте пак — подкани ги Нейт и пъхна ръце в джобовете си, докато чакаше.
Сестрата не възрази. Намери номера и го набра.
— Звъни — прошепна тя.
— Как е съпругът й? — попита Нейт в това време.
— Господин Макена издъхна преди няколко минути. Затова се опитвахме да се свържем с госпожа Макена. Тя искаше да е до него в последните му мигове. Тя е предана съпруга. А той се убиваше сам. Но тя знаеше, че Брайс умира — беше подготвена за това.
— Включи се гласова поща след четвъртото позвъняване — каза сестрата. — Да оставя ли съобщение.
Той поклати глава и протегна ръка към телефона.
— Дайте ми външна линия. Трябва да съобщя за това.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Ванеса трябваше да изглежда като ужасена жена, която бяга, за да се спаси.
Трябваше да е убедителна в тази роля. Тя се втурна надолу по хълма, после зави към алеята, затвори очи и се хвърли по коляно върху цимента. Кожата й се разкъса, точно както очакваше, и започна да тече кръв. Изправи се, олюлявайки се, ритна едната си обувка и нарочно се хвърли в храстите. Инстинктивно защити лицето си с ръце, но когато погледна, цялата бе нарязана и издраскана. Претърколи се, за да е сигурна, че ще има пръчки и трева в косата й и лицето й ще е зацапано. Коляното й пулсираше болезнено, но това е малка цена в сравнение с милионите, които щеше да наследи. Провери още веднъж часовника си, за да види точно колко време има.
Не се сети да разкъса дрехите си, но когато се изправи, чу, че полата й се сцепи. Добър детайл, помисли си тя, и я сцепи още малко.
Почти беше време за обаждането. Беше преместила колата на Юън в основата на хълма и бе паркирала своята точно зад неговата. Трябваше да е на безопасно разстояние, когато къщата избухнеше, а тя да може да съобщи на полицията, че Юън е блокирал алеята и не е могла да стигне по-близо. Всичко бе планирано до последната подробност.
По ирония на съдбата тя наистина падна, когато бе само на няколко крачки от колата си. Дори си удари челото в бронята.
Отвори вратата на автомобила и седна зад волана. Погледът й се закова на часовника, очаквайки секундите да изтекат. Оставаха по-малко от три минути. Точно навреме. Погледна старото викторианско тухлено имение на върха на хълма и се засмя. Беше абсурдно някой да си помисли, че тя ще иска това уродливо творение. Старецът не беше правил никакви ремонти и подобрения от трийсет години. Огромен, грозен паметник на живота му, преминал в скъперничество и егоизъм.
Ванеса знаеше, че трябва да изчака с обаждането до след експлозията, но реши, че ще е по-убедително, ако е на телефона и моли за помощ, когато къщата гръмне.
Две минути. Добре, каза си тя. Набра 911. На първото позвъняване вдигна оператор.
— Какъв е проблемът?
— Моля ви, моля ви, помогнете ми! — извика тя. — Той има бомба и ще я убие. Аз се измъкнах, но тя е в къщата с него, не мога… моля ви…
— Какъв е адресът? — попита операторът спокойно.