Клайн и Дилън отново не обърнаха внимание на възраженията му.
— Включването на името на Рийс Крауел в онези списъци в апартамента на Роджър е престараване, не мислиш ли? Опитвал си да ни объркаш или може би малко да ни подскажеш? — продължи Дилън. — Постоянно е трябвало да променяш плана, нали? Убил си Роджър и си подхвърлил доказателства, уличаващи Юън. Последната бомба е трябвало да убие Кейт и Юън, разбира се, но проклетията не гръмна. Така че се е наложило да влезеш и сам да свършиш работата.
— Пистолетът на Юън и мобилният му телефон бяха в джоба ти — обади се Клайн.
— Мога да обясня защо — отвърна Нейт.
— Можеш ли да обясниш защо си казал на Кейт, че Рийс е отвлякъл сестра й?
— Така мислех… Юън ми се обади… Клайн погледна Дилън.
— Пфу. Измисля лъжите с бясна скорост.
— Ти си алчен кучи син, Нейт — каза Дилън. — Но направи голяма грешка. Помниш ли какво ми каза? „Чух, че тя отказала парите“. Което ме накара да се замисля. Откъде може да знаеш това? Ванеса си тръгна, преди Кейт да промени решението си и да приеме наследството. Чул си го от Ванеса.
— Андерсън ми каза.
— Да, и аз така си помислих отначало. Оказа се, че Андерсън има страхотна памет. Тогава той изобщо не е говорил с теб. Знаеш ли, Нейт, моят часовник е много точен и аз помня, че говорих с теб не повече от десет минути, след като с Кейт си тръгнахме от офиса на Андерсън. Андерсън помни обаждането ти, вярно, но е готов да се закълне, че се е занимавал поне петнайсет минути с полицията, когато са дошли да конфискуват пистолета на Роджър, и чак след това го извикали в офиса, за да говори с теб по телефона. Знаеш ли какво? Андерсън пази разпечатка с точните часове на всички обаждания и може да докаже кога си му звънил.
— Чудесни догадки, Дилън, но никоя няма да издържи в съда.
— Напротив, мисля, че ще издържи — каза Дилън. — Ванеса ще те издаде. Той кимна към нея. — Виж я. Гледа те, сякаш ще те убие. Да кажем, че в момента не е сред най-големите ти фенове. Когато осъзнае какво я очаква, ще сключи сделка.
И това ако не бе точният момент. Тъкмо качваха Ванеса насила в полицейската кола, когато тя избухна:
— Не съм го направила! Негова идея беше! Аз съм невинна.
Всички я чуха.
Усмивката на Дилън беше съвсем искрена.
— Ето, видя ли.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Кейт седеше в офиса на капитана. Клайн беше от едната й страна, а Дилън от другата, докато се изреждаха да я разпитват всички освен кмета.
Откъде знаела коя жица да среже? Той й казал. Кой? Цветаря. Откъде знаела, че куршум, изстрелян в кошницата, няма да предизвика експлозия? Просто. Била я разглобила. Била прерязала синята жица, после внимателно свалила дъното и го поставила в чекмеджето на бюрото. Защо направила това? Той й казал, че дъното трябва да се махне. Тя не знаела защо.
Искаха тя да си спомни всяка дума, която Цветаря й казал. Първо един агент, после друг започваше да я разпитва подробно и отначало. Тя повтори телефонния разговор поне пет пъти, но още не бе изгубила търпение.
Дилън се впечатли от спокойствието й. Сякаш приемаше случилото се за напълно нормално.
Опитала ли се е да се измъкне от библиотеката? Разбира се, че опитала, но не могла да отключи вратата. Пробвала да я разбие с ритане, но дървото било солидно и не поддавало. Помислила си да излезе през прозореца, преди да е избухнала бомбата, но знаела, че няма да успее да вдигне Юън до перваза. Тежал поне деветдесет кила. Не можела да го пренесе, за да го спаси, не можела и да го довлече.
Нямало време. На Кейт не й останал избор. Трябвало да разглоби кошницата.
Всички знаеха, че е имала избор — да избяга, да се спаси. Фактът, че изобщо не й е хрумнало да остави Юън при бомбата, говореше много.
Дилън беше с нея през цялото време и опитваше да сведе въпросите до минимум. След като сметна, че полицията и ФБР са получили цялата нужна информация, той обяви край на разпитите и я отведе.
Кейт му беше благодарна за това. Денят й се оказа ужасяващ, а още не беше свършил.
Точно в седем часа Кейт и Дилън влязоха в сградата на „Смит и Уесън“. През следващите два часа Кейт любезно изслуша самодоволните и надменни съветници и счетоводители на Комптън, които й прочетоха докладите си. Дилън седеше до нея, скръстил ръце, и мълчеше през цялото време.
Отношението на мъжете, облечени в черни костюми, бели ризи и консервативни вратовръзки, беше озадачаващо. Те се държаха така, сякаш парите им принадлежаха, и просто угаждаха на Кейт, като й разказваха какво са направили в миналото и какво ще става — с нейното наследство — в бъдеще. Имаше разни документи, които искаха тя да подпише, давайки им право на финансово настойничество, но всички я уверяваха, че ще получава ежегодните отчети и че ще я държат в течение.