След като свършиха с хвалбите си, станаха свидетели на това как Кейт подписва документите, които Андерсън подготви и с които се потвърждаваше официалното приемане на наследството. Щом и това приключи, адвокатът съобщи, че няма повече изисквания и че всички желания на Комптън са изпълнени.
Мъжете започнаха да събират нещата си с намерението да си ходят, но Кейт им направи знак да останат по местата си и се изправи към тях. Първо им благодари любезно за работата и всеотдайността. После им каза, че услугите им повече не са необходими.
Почти всички в залата едва не паднаха от изненада.
Андерсън запази самообладание, макар да имаше вид сякаш едва се сдържа да не заръкопляска. Един от съветниците скочи на крака.
— Какво ще правите с всички тези пари?
Друг се изправи и запротестира:
— Комптън не би искал да пропилеете това, което той е натрупал за цял живот и аз — по-точно ние — сме загрижени дали при липсата ви на опит във финансовата сфера няма да се получи точно това, да пропилеете парите!
Андерсън вдигна ръка, когато всички съветници започнаха да говорят едновременно.
— Какво ще прави госпожица Макена с наследството си, вече не е ваша грижа. Можете да изпратите последните си хонорарни сметки в офиса ни и аз ще ги прегледам.
В отчаянието си един от мъжете се обърна към Дилън:
— Вие не може да не осъзнавате каква грешка е това. Поговорете с нея — настоя той.
Все още скръстил ръце, Дилън се облегна на стола си с развеселено изражение и просто сви рамене.
Лицето на разгневения мъж придоби цвета на червената му раирана вратовръзка.
— Но тя изобщо има ли някаква представа какво ще прави с…
— Да — прекъсна ги Кейт. — Знам какво ще правя. — Тя събра документите, които бяха разпилени на масата пред нея, и обясни: — Ще ги даря.
— Всичките? — попита невярващо един.
— Но… но… — заекна друг.
— На кого ще ги дарите? — попита трети. Той определено не изглеждаше здрав.
— Имам няколко идеи — отвърна тя. — И ще ги обсъдя със сестрите си, преди да взема окончателно решение, но засега клоня към някой изследователски институт. Майка ми умря от ужасна болест. Мисля си за ново крило за онкоболни в болницата в Силвър Спрингс. Обаче — добави тя — знам едно със сигурност. За каквото и да бъдат използвани парите, името на майка ми ще е свързано с дарението. Лиа Макена.
Те я гледаха ужасени.
— Комптън ще се обърне в гроба — изсумтя мъжът с червената вратовръзка. — Той не я смяташе дори за член на семейството.
Кейт се оправи към вратата, но се обърна при последния коментар. Помисли секунда, преди да отговори:
— Благодаря. Това е чудесен комплимент.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Кейт си помисли, че домът й никога не е изглеждал толкова хубав. Къщата беше стара и овехтяла, отчаяно се нуждаеше от боядисване и нови щори, но въпреки това на Кейт й се стори красива.
В един през нощта тя най-после дръпна завивките и се пъхна в леглото до Дилън. Той спеше дълбоко. Беше си взела дълъг успокояващ душ. Чувстваше се толкова изтощена и беше сигурна, че ще заспи на секундата.
Първо се наложи да издърпа възглавницата си изпод него. Тъкмо се настани удобно, когато започна треперенето. След няколко секунди се тресеше неконтролируемо. Не можеше да разбере какво й става. Леглото се клатеше. Ако беше на колелца, креватът щеше да се търкаля из цялата стая.
Дилън се събуди. Вдигна глава, погледна я с присвити очи и я придърпа към себе си.
Кейт се сгуши до него и пъхна глава под брадичката му. Тялото му беше топло и успокояващо.
— Извинявай, че те събудих. Не мога да се спра да треперя.
Той погали гърба й.
— Случилото се днес най-после започва да ти действа — обясни той. — Досега караше на адреналин и страх.
След минута тя попита:
— Теб страх ли те е понякога?
— Да. — Дилън се замисли за момента, когато Кейт беше в къщата с бомбата и хладнокръвния убиец. Тогава адски го беше страх.
— Дилън?
— Да, краставичке.
Тя го чу да се прозява.
— Мислех си…
— Това не е на добре.
— Аз му повярвах. — Гласът й потрепери. — Трябваше да му се доверя. Повярвах на това, което ми казваше…
Той опита да я успокои.
— Защо да не вярваш на Нейт? Кучият син е полицай. Би трябвало човек да му вярва.
— Не, не Нейт — каза тя. — Цветаря. Трябваше да му се доверя.
Дилън се подпря на лакът и се наведе към нея, очаквайки я да продължи.
— Изпълних указанията на човек, който призна пред мен, че обича да взривява разни неща… О, боже…