Урсула Ле Гуин
Бавно като империите и дори по-бавно от тях1
Само през първите десетилетия Земната лига изпращаше кораби извън системата, до далечни звезди и дори по-нататък. Търсеха съвсем чужди светове, без следи от дейността или колонизирани от Основателите на Хейн. Всички Познати светове се бяха върнали към Хейнското начало. Но жителите на Земята, които хайнитите не само снабдяваха с всичко необходимо, а и ги бяха спасили, бяха дълбоко възмутени. Те пожелаха да излязат от семейството и да намерят нещо ново. Хейнитите, като досадни родители, които разбират децата си, подкрепяха търсенията им и им предоставяха кораби и доброволци.
Всички доброволци в екипажите на Свръхдалечното търсене имаха една особеност: бяха побъркани.
И наистина, откъде накъде един здрав човек ще тръгне да събира информация, която няма да бъде получена пет или десет столетия? Интерференцията на космическата маса все още не бе изключена и затова мигновена връзка можеше да се осъществи само в радиус от 120 светлинни години. Изследователите бяха принудени да се намират в пълна изолация. И, разбира се, не им беше ясно какво ще намерят, когато се върнат — ако се върнат. Нито едно нормално човешко същество, изпитало върху гърба си изместването на времето дори само за няколко десетилетия полет между световете от Лигата, не би приело доброволно участие в пътешествие във Вселената, което ще продължи векове. Така че разузнавачите бягаха от действителността, те бяха луди.
И така, десет души от този сорт се качиха в Смеминг Порт на космическата совалка, която трябваше след три дни да ги достави на борда на кораба „Хам“. През това време те правеха най-различни и все неподходящи опити да се опознаят. „Хам“ е умалително име на сетиански, нещо като „Хлапе“. Екипажът се състоеше от двама сетианци, двама хайнити, един белденец и петима земяни. Корабът бе сетианска изработка, нает от Правителството на Земята. Пъстрият му екипаж се качваше един по един на борда по свързващия ръкав — също като умни сперматозоиди, тръгнали да оплодяват Вселената. Совалката се отдръпна, навигаторът поведе „Хам“ по курса. За няколко часа корабът измина неколкостотин милиона километра и внезапно изчезна.
След 10 часа и 29 минути, или 256 години, „Хам“ отново се появи в нормалното пространство, според предположенията близо до звездата KQ-E-966 51. И наистина това беше така, защото се виждаше златната точица на звездата. А някъде там, в пространството с диаметър 400 милиона километра, се намираше зелената планета 4470, както я беше отбелязал сетианският картограф. Сега корабът трябваше да я намери. Това беше също като да търсиш игла в копа сено, голяма 400 милиона километра. „Хам“ не можеше да се движи в околопланетното пространство със субсветлинна скорост. Ако го направеше, и той, и звездата KQ-E-966 51, и планетата 4470 щяха да се сблъскат и да бъдат унищожени. Той трябваше да се влачи, използвайки ракетния си двигател, със скорост от неколкостотин километра в час. Математикът-навигатор Аснанифойл много добре знаеше къде би следвало да се намира планетата и предполагаше, че ще стигнат до нея за десет земни дни. През това време членовете на екипажа трябваше още по-добре да се опознаят.
— Не мога да го понасям! — възкликна Порлок, специалист по неживата природа (химия плюс физика, астрономия, геология и т.н.), и капчици слюнка увиснаха на мустаците му. — Този тип е болен. Не мога да разбера защо са го сметнали за годен и са го включили в екипажа на Търсенето. Може би това е нарочен експеримент за несъвместимост, който Съветът е замислил да проведе с нас като с опитни зайчета.
— Обикновено използваме гризачи и хайнски вампири — учтиво се намеси специалистът по живата природа (психология плюс психиатрия, антропология, екология и т.н.); той беше хайнит.
— Вместо зайци. Впрочем знаете ли, че мистър Осден наистина е рядък случай? В действителност е първият напълно излекуван от синдрома на Рендър — разновидност на детския аутизъм2, който се смяташе за неизлечим. Великият земен психиатър Хамерхелд доказа, че в този случай причината за това негово състояние е свръхнормалната способност за съпреживяване, и разработи съответното лечение. Мистър Осден е първият пациент, подложен на това лечение. Фактически той живя с доктор Хамерхелд до 18-годишната си възраст. Лечението беше успешно.
— Успешно?
— О, да. Безспорно той вече не е аутист.
— Не, той е непоносим!
— Виждате ли — Манон незабелязано разглеждаше капчиците слюнка по мустаците на Порлок, — агресивната реакция на срещащи се за пръв път хора — например вие и мистър Осден — е нормална защита, нещо, което почти не осъзнавате, навик, обноски. Липсата на внимание ви позволява да преодолеете тази реакция. Учили са ви да я игнорирате дотам, че дори трябва да отричате съществуването й. Но мистър Осден е човек със свръхчувствителност за съпреживяване и я усеща. Той познава своите и вашите чувства и е трудно да се каже кой какъв е. Аз мисля така: вашата емоционална реакция към него съдържа нормалния елемент при среща с всеки непознат плюс спонтанна неприязън, породена от неговия поглед, облекло или ръкостискане — не е важна причината. Осден усеща тази неприязън. Тъй като аутистката му система не е особено прецизна, той прибягва до агресивно-защитен механизъм, отговаряйки по този начин на агресивността, с която неволно се отнасяте към него.
1
Заглавието е строфа от стихотворението на английския поет Андрю Маруел „До срамежливата ми любима“. Споменаваната по-долу в разказа болест „синдром на Рендър“ носи името на героя от фантастичния роман на Роджър Желязна „Господстващият“. (Бел. пр.)
2
Нарушение на психиката, изразяващо се в пълно неприемане на външния свят и затваряне в себе си. (Бел. пр.)