Накрая тези въпроси отклоняваха мислите и погледа му от сърцевината на неговото „Аз“ и ги насочваха към Франсин. Андрюс я наблюдаваше скришом как тя върви из сумрачната стая, облечена в тънкия, свободно падащ сив пеньоар, или как лежи гола на кревата до него. Без да я докосва, плъзгаше очи по тялото й, по кръглото й ведро лице, обрамчено от разпуснатата руса коса, която от мрака изглеждаше тъмна върху чаршафите, по налетите й гърди, избраздени от тънките преплетени сини жилчици, по леко заобления й корем над венериния хълм, откроен в мъждивата светлина, която се процеждаше в стаята, и надолу по едрите стегнати крака с малки ходила. Понякога, както гледаше Франсин, се унасяше и точно толкова лесно се будеше с очи, отново вперени в нея, но така, сякаш я виждаше за пръв път, затова се вглеждаше внимателно в лицето и тялото й.
Към края на седмицата стана неспокоен. Вече не му стигаше да се излежава морно в топлата тъмна стая и все по-често я напускаше, за да се скита по единствената улица в Бъчърс Кросинг. Рядко разговаряше с някого, никъде не се задържаше за повече от няколко минути. Стигаше му и да оставя слънцето да се просмуква вътре в него, докато той премигваше срещу ярката му светлина. Отби се веднъж в странноприемницата, за да прибере постелката, да плати за краткия си престой и да предупреди мъжа долу, че няма да се върне, друг път хвана пътя западно от града и след като седна да си почине под тополите, плъзна поглед по мястото с балите кожи, изкупувани доскоро от Макдоналд, няколко пъти влезе и в кръчмата на Джаксън, за да пийне възтопла бира. Веднъж видя там Чарли Хоуг, седеше сам на маса в дъното, пред бутилка уиски и пълна до средата чаша. Поседя на тезгяха и докато отпиваше от бирата, Чарли Хоуг плъзна няколко пъти поглед покрай него, ала не показа с нищо, че го е видял.
Андрюс отиде в дъното и седна на масата, после кимна на Чарли Хоуг и го поздрави. Той само го изгледа с изцъклени очи и не отговори.
— Къде е Милър? — попита Андрюс.
— Милър ли? — Чарли Хоуг поклати глава. — Там, където е винаги, в землянката при реката.
— Тежко ли го понася?
— Кое? — поинтересува се Чарли Хоуг.
— Това за кожите — уточни Андрюс. Остави празната чаша отпред на масата и започна да я върти разсеяно между дланите си. — За него сигурно е било тежък удар. Явно не съм си давал сметка колко много значи всичко това за него.
— Кожите ли? — попита напосоки Чарли Хоуг и премига. — Добре си е Милър. Долу в землянката е, почива си. Нищо му няма.
Андрюс понечи да каже нещо, после се взря в широко отворените празни очи, вперени в него.
— Добре ли си, Чарли? — попита.
Върху лицето на Чарли Хоуг се мярна озадачена бръчица, после отново се появи ведра пустота.
— Разбира се. Добре съм си — кимна той бързо. — Чакай да видим сега. Ти беше Уил Андрюс, нали?
Андрюс не можеше да откъсне поглед от очите, които като че ли ставаха все по-големи, докато се взираха в него.
— Милър те търси — продължи Чарли Хоуг с пискливия си гъгнещ глас. — Вика, всички сме щели да ходим някъде, на лов за бизони. Знае едно място в Колорадо. Май иска да те види.
— Чарли — подхвана с треперлив глас Андрюс и се вкопчи в чашата, за да не се тресат и ръцете му. — Стегни се, Чарли.
— Отиваме на лов — продължи все така напевно Чарли Хоуг. — Ти, аз и Милър. Милър знае в Елсуърт един дерач, ще вземе и него. Всичко ще бъде наред. Вече не ме е страх да се качвам горе. Господ ще бди над нас.
Усмихна се и кимна — продължи да кима по посока на Андрюс, макар и очите му пак да бяха извърнати надолу към чашата с уиски.
— Не помниш ли, Чарли? — Гласът на Андрюс беше глух. — Нищо ли не помниш?
— Какво да помня? — сепна се Чарли Хоуг.
— Планината… лова… Шнайдър…
— Точно така се казва — отвърна Чарли Хоуг. — Шнайдър. Дерачът от Елсуърт, когото Милър ще повика.
— Не помниш ли? — Гласът на Андрюс заглъхна. — Шнайдър е мъртъв.
Чарли Хоуг го погледна, поклати глава и се усмихна, на долната му устна се събра капка слюнка, която се изду и се плъзна по прошарената четина.
— Никой няма да умре — пророни той тихо. — Господ ще бди над нас.