— Пожарът — каза той. — Пожарът, пожарът.
Андрюс понечи да го разтърси още веднъж, но спря с ръце, леко отпуснати върху раменете му. Откъм навалицата долетя шепот, тих, но напрегнат, извисил се така, че се чу сред съсъка и пукота на пламъците, и Андрюс по-скоро усети, отколкото видя, че хората наоколо се дръпват леко напред.
Извърна се по посока на движението. За миг беше ослепен от разгорелите се пламъци, сини, бели, жълто-оранжеви, прорязани от черно, и присви очи срещу яркото зарево. Точно тогава забеляза яростно движение сред разпилените бали бизонски кожи, над които се виеха мощни пламъци. Беше Милър на кон, който се вдигаше на задни крака и цвилеше, ужасен от разгорелия се пожар, но Милър го озаптяваше с невероятната си сила. Дърпаше юздата бясно, така, че юздечката се врязваше в разкървавената уста на животното, забиваше рязко пети в хълбоците му и го караше да препуска сред пръснатите бали. Известно време Андрюс го гледаше смаян и не разбираше какво става: Милър се спускаше безразсъдно към самото лоно на пожара, после оставяше коня да се отдръпне и пак се втурваше напред.
Андрюс се обърна към Чарли Хоуг.
— Какво прави? Убива се…
Устата на Чарли Хоуг се вдигна в куха усмивка.
— Виж — подкани той. — Виж го!
Андрюс погледна още веднъж и пак не разбра, после осъзна какво прави Милър. Беше се обърнал с коня към балите, струпани край подпалената барака, и ги буташе, така че да се озоват в пламъците. Ако някоя бала лежеше по-встрани, подкарваше към нея коня с гърдите напред, като го пришпорваше неуморно, и животното я изтикваше по земята в края на пожара.
От пресъхналото гърло на Андрюс се изтръгна вик.
— Безумец! — кресна той. — Той е обезумял! Ще се убие!
И понечи да тръгне напред.
— Остави го на мира — спря го Чарли Хоуг. Гласът му беше писклив, ясен и изведнъж остър. — Остави го на мира — рече той още веднъж. — Пожарът си е негов. Остави го.
Андрюс спря като закован и се извърна към Чарли Хоуг.
— В смисъл… Той ли го е подпалил?
Чарли Хоуг кимна.
— Пожарът си е на Милър. Остави го.
След първоначалния инстинктивен устрем хората от града не се бяха помръднали. Стояха на едно място и наблюдаваха как Милър препуска безразсъдно между балите, над които се виеше пушек. Безпомощен и изнемощял, Андрюс се наведе напред. И той като другите загледа необузданата езда на Милър.
След като бе дотикал в огъня балите най-близо до бараката, Милър се поотдалечи с коня от пламъците, скочи от седлото и завърза юздата за теглича на една от изоставените каруци, с които бе осеяно всичко наоколо. Тъмен безформен силует във външния кръг светлина от огъня, той притича при една от балите, клюмнали на една страна до каруцата. Наведе се и в здрача сякаш се сля с балата. Изправи се и сега вече се видя как балата се вдига нагоре като огромен израстък върху плещите му. Милър се олюля за миг под грамадната бала, сетне се устреми напред и след като се завтече, спря рязко отстрани на каруцата, така че товарът се смъкна от раменете му и падна с трясък вътре в каруцата, която за миг се разклати от удара. Отново и отново Милър се мяташе яростно около каруцата, събираше балите, залиташе под тежестта им и приклекнал, тичаше да ги хвърли вътре.
— Мили Боже! — възкликна един от хората в града, който стоеше зад Андрюс. — Тия бали сигурно тежат сто и петдесет-двеста кила.
Не отговори никой.
След като стовари в каруцата четвърта бала, Милър се върна при коня, размота от лъка на седлото дълго въже и го пристегна на примка около главината, с която бе прихванат тегличът. Стиснал свободния край на въжето в ръката си, отиде отново при коня, яхна го и завърза два пъти въжето за лъка на седлото. Кресна на коня и заби с все сила токове в хълбоците му, конят се замъчи да тръгне напред, въжето се опъна и от напрежението тегличът се вдигна. Милър изкрещя още веднъж и плесна коня по задницата, звукът от удара отекна през съсъка и тътена на пожара. Колелата заскърцаха по ръждясалите оси и се задвижиха бавно. Милър кресна пак и заби в коня токове, каруцата тръгна по-бързо, конят задиша с тежки стонове и копитата му разсякоха сухата пръст. След това каруца и кон се устремиха като изстреляни от таран по равната местност. Милър изкрещя отново и насочи коня и каруцата право към пламъците, извисили се над бараката и струпаните бали. Точно когато всички си мислеха, че човек и кон ще хлътнат в нажежената до жълто сърцевина, Милър обърна изневиделица коня встрани, размота с бързи движения въжето от лъка на седлото и освободена, каруцата се заби точно в средата на пожара, избълвал искри над всичко наоколо в диаметър трийсет метра. Няколко мига, след като натоварената с кожи каруца се вряза в пламъците, те притъмняха, сякаш угасени от яростта на нападението, после пламна и каруцата и огънят се разпали още по-яростно — стана толкова горещо, че хората от града се отдръпнаха няколко крачки назад.