Андрюс чу зад себе как някой бяга и крещи, направо реве като звяр. Обърна се вцепенен. С развети пешове на връхната дреха, с разрошена оредяваща коса, с ръце, които размахваше напосоки, Макдоналд тичаше към хората, застанали на групички, плътно един до друг около огъня, очите му обаче гледаха диво през тях, право към подпалената барака и тлеещите кожи. Профуча през насъбралите се и сигурно щеше да продължи нататък, ако Андрюс не го бе хванал и не го беше задържал.
— Мили Боже! — каза Макдоналд. — Гори! Огледа се трескаво, взря се в притихналите застинали мъже. — Защо някой не направи нещо?
— Не могат да направят нищо — отвърна Андрюс. — Стойте тук и кротувайте. Ще пострадате.
Точно тогава Макдоналд видя, че Милър влачи към все по-широкия кръг на пламъците друга каруца, натоварена с кожи. Той се обърна озадачен към Андрюс.
— Милър — каза. — Какво прави? — възкликна, без да сваля очи от Андрюс, после челюстта му увисна и очите му под рунтавите вежди се разшириха. — Не — простена дрезгаво Макдоналд и заклати глава като ранен звяр — от едната на другата страна. — Не, не. Милър. Наистина ли той…
Андрюс кимна.
От гърлото на Макдоналд се изтръгна още един вик, почти на болка. Той се отскубна от Андрюс и с юмруци, стиснати като бойна сопа над главата му, се завтече през тлеещото поле към Милър. Той се обърна на коня, за да го посрещне, върху почернялото му от пушека лице се появи безрадостна широка усмивка. Изчака Макдоналд да се приближи с пестници, вдигнати безсилно за удар, после заби токове в хълбоците на коня и се изплъзна, така че Макдоналд замахна във въздуха. След няколко метра спря коня, Макдоналд се обърна и пак хукна към него. Милър вече се кикотеше — пак пришпори коня и Макдоналд пак замахна с юмруци към празното пространство. Някъде към три минути двамата се движеха на тласъци, като кукли на конци по голото поле пред огромния огън: Макдоналд беше напът да се разридае през стиснати жълти зъби и гонеше упорито и безплодно Милър, който с лице, сгърчено в невесела гримаса, все му се изплъзваше с няколко метра.
После най-неочаквано Макдоналд застина, ръцете му се отпуснаха вяло до хълбоците и той изгледа Милър някак примирено и спокойно, след това поклати глава. Раменете му се смъкнаха, краката му се подкосиха, той се обърна и отиде при Андрюс и Чарли Хоуг. Лицето му беше цялото в сажди, от един отхвърчал въглен, веждата му беше опърлена.
Андрюс каза:
— Той не знае какво прави, господин Макдоналд. Явно е обезумял.
Макдоналд кимна.
— Явно.
— Пък нали и сам казахте, че кожите не струват нищо — продължи Андрюс.
— Не е това — промълви тихо Макдоналд. — Не че струваха нещо. Но бяха мои.
Тримата продължиха да стоят и да наблюдават смълчано и почти небрежно как Милър товари балите и кожите и тегли каруците, за да подхрани огъня. Не се погледнаха нито веднъж, не си казаха нищо. С интерес, който бе едва ли не безучастен, Макдоналд гледаше как Милър дърпа каруците и ги запраща в остатъците от други каруци, откроили се като голи скелети вътре в пламъците. В огнената грамада заминаваха бала след бала, каруца след каруца, докато пожарът не стана два пъти по-голям. На Милър му трябваше близо час, за да приключи със задачата. Когато и последната натоварена с бали каруца хлътна с трясък в огъня, Милър се обърна и отиде бавно с коня при тримата мъже, които стояха един до друг и го наблюдаваха.
Спря коня, животното застина внезапно на едно място, хълбоците му се издигаха толкова много, че краката на Милър мърдаха видимо върху стремената, от устата му, издрана и разкъсана от юздечката между зъбите, капеше кръв, която се събираше на локвичка в прахта. С коня е свършено — помисли си някак между другото Андрюс, — няма да изкара до сутринта.
От пушека лицето на Милър се чернееше, веждите му бяха изгорели почти напълно, косата му беше опърлена, на челото му се червенееше дълъг мехур, който всеки момент щеше да се издуе. Милър гледа дълго и мрачно над сведената глава на коня Макдоналд. После устните му се разтегнаха върху белите зъби и той нададе гърлен хриплив смях. Премести очи от Макдоналд към Чарли Хоуг и към Андрюс, сетне отново към Макдоналд. Усмивката му угасна бавно. Четиримата се гледаха, местеха бавно и изпитателно очи по лицата наоколо. Не се и помръднаха, мълчаха.
Имаме да си казваме нещо — помисли смътно Андрюс, — а не знаем какво, трябва да си кажем нещо.
Отвори уста, протегна ръка и тръгна към Милър, сякаш се канеше да заговори. Милър го погледна, погледът му беше нехаен, студен и празен, сякаш той не го беше познал. Отпусна се на седлото, заби токове в хълбоците на коня, конят скочи напред. Движението завари Андрюс неподготвен, той продължи да стои с вдигната, протегната ръка. Конят го закачи с лявото си рамо и го завъртя като пумпал, Андрюс залитна, но не падна на земята. Щом се поокопити, видя как сгърбен на седлото, Милър язди неустойчиво към далечината и мрака. Чарли Хоуг се отдели от двамата мъже и като се олюляваше, тръгна след него. Дълго след като се бяха скрили в мрака и чаткането на копитата бе заглъхнало в далечината, Андрюс продължи да стои и да гледа в посоката, накъдето бяха поели. После се обърна към Макдоналд, двамата се загледаха мълком. След малко Макдоналд поклати глава и също си тръгна.