Отвори уста, протегна ръка и тръгна към Милър, сякаш се канеше да заговори. Милър го погледна, погледът му беше нехаен, студен и празен, сякаш той не го беше познал. Отпусна се на седлото, заби токове в хълбоците на коня, конят скочи напред. Движението завари Андрюс неподготвен, той продължи да стои с вдигната, протегната ръка. Конят го закачи с лявото си рамо и го завъртя като пумпал, Андрюс залитна, но не падна на земята. Щом се поокопити, видя как сгърбен на седлото, Милър язди неустойчиво към далечината и мрака. Чарли Хоуг се отдели от двамата мъже и като се олюляваше, тръгна след него. Дълго след като се бяха скрили в мрака и чаткането на копитата бе заглъхнало в далечината, Андрюс продължи да стои и да гледа в посоката, накъдето бяха поели. После се обърна към Макдоналд, двамата се загледаха мълком. След малко Макдоналд поклати глава и също си тръгна.
3
Призори във въздуха се появи прохлада, притиснала леко гърбовете на малцината, останали да гледат тлеещите останки от пожара. Те се приближиха няколко крачки към огромния изпепелен кръг. Тук-там по овъглените греди на бараката припламваха малки пламъчета, сини на фона на сивкавочерната пепел, със светложълти върхове, десетките тлеещи купчини, в каквито се бяха превърнали балите с кожи, се бяха разпаднали, грееха в мътно неравно червено и запращаха в мрака цели валма гъст дим. Трепкащите пламъци осветяваха едва-едва мястото и всеки от мъжете, останали при пожара, стоеше, сам и безименен в своето малко късче здрач. Източният вятър поутихна и острата, лютива смрад на изгорели кожи и на гнилоч се засили. Мъжете, изчакали пожарът да утихне, се обърнаха и един по един се запътиха към Бъчърс Кросинг безмълвно, сякаш пазеха тишина.
Накрая остана само Уил Андрюс. Той се насочи към една от овъглените бали, почерняла, но явно неизгоряла. Изрита я вяло и тя се разпадна, избухна на тих взрив от пепел и се разлетя. В средата на изпепеления кръг, в който сега стоеше Андрюс, с тих пукот тлееше греда, която за миг припламна отново, сякаш се е върнала потушената ярост на огъня. Андрюс продължи да стои и да наблюдава с празен втренчен поглед пламъците, докато те не угаснаха след малко. Помисли си за Милър и как върху лицето му внезапно се е изписала някаква пустота миг преди той да пришпори коня и да се махне от пожара, който сам е подпалил — спомни си колко рязко се е откроил силуетът му, как е изпъкнал и се е очертал на фона на яростния огън, за който Милър е хвърлил толкова усилия, за да го подхрани, спомни си и как същият този скован силует се е слял с мрака, след като Милър се е махнал от тях с издъхващия си кон. Спомни си Чарли Хоуг и отражението на огъня, разгорял се като адско видение в празните му очи, спомни си и как тялото му се е размърдало бързо и непохватно, когато той се е обърнал, за да последва Милър, когато е обърнал гръб на огъня, на хората от града и на самия град, за да последва единственото, което му е останало от света. Спомни си Макдоналд и как е замахвал той по тъмния животински силует, който нямаше да остане на същото място, за да поеме гнева му, силует, предал вярата, която Макдоналд не искаше да признае, спомни си как тялото на Макдоналд внезапно се е отпуснало, когато той се е отказал от безплодното преследване, спомни си отчужденото, почти озадачено изражение върху лицето му, когато Макдоналд се е втренчил пред себе си сякаш с надеждата да открие смисъла на гнева си.
На изток небето над хоризонта бе помътняло от първата слаба сивота на изгрева. Андрюс се размърда с крайници, изтръпнали от дългото бдение край огъня, и се обърна с гръб към него, за да се отправи през разсейващия се мрак към стаята си в Бъчърс Кросинг.
Франсин още спеше. През нощта беше отметнала завивките и сега лежеше, отпусната в голотата си, върху леглото — блед силует, който сякаш грееше в мрака. Андрюс отиде много бързо на прозореца и дръпна пердетата. Пред него се ширна полето навън, безцветно и огромно, нереално в сивкавата мъглица, обагрена едва-едва в розово от светлината на изток. Обърна се, от прозореца се върна при леглото, където лежеше Франсин, и застана над нея.
Косата й, лишена от блясък в утринната светлина, лежеше да сплетени кичури около лицето й, устата й беше полуотворена и в съня си Франсин дишаше дълбоко, ситните бръчици около очите й почти не се виждаха, отпусната в съня, плътта й бе покрита с мазен слой пот. Досега Андрюс не я бе виждал такава, хваната в грозотата на съня, а и да я беше виждал, не бе задържал поглед върху нея. Но сега, когато я видя такава беззащитна в съня, такава непорочна в съня, го обзе жалост, несдържана и дружелюбна. Андрюс изпита чувството, че не я е гледал никога досега, че е видял нещо, което е забелязал чак сега, спомни си първата вечер отпреди месеци, когато е дошъл в стаята й, спомни си и как го е плиснало съжаление към нея, задето се е научила да търпи унижения и грубост. Сега това съжаление му се видя долно и недостойно.