Не, не я беше виждал до този миг. Отново се обърна към отворения прозорец. Равнината отвъд Бъчърс Кросинг се бе разпростряла открита и чиста в студената сивкава светлина, нахлула откъм изток. На Източното крайбрежие слънцето вече бе изгряло и проблясваше по скалите, обточили северните заливи, озаряваше крилете на чайките, които кръжаха високо във въздуха с дъх на сол, осветяваше безлюдните улици на Бостън, огряваше високите камбанарии на празните църкви по „Бойлстън Стрийт“ и „Сейнт Джеймс Авеню“, Арлингтън, Бъркли и Кларъндън, влизаше през високите прозорци в къщата на баща му и осветяваше стаи, където не се движеше никой.
В съзнанието му плъзна съжаление — предвестник на скръбта, Андрюс си помисли за баща си, възсух суров старец, изникнал пред взора на съзнанието му като непознат, за да се разсее неосезаемо като сива мъгла. Оборен от съжаление и разкаяние, Андрюс затвори очи и усети остро мрака, който бе повикал с това малко движение на клепачите. Знаеше, че няма да се прибере. Няма да се върне заедно с Макдоналд в дома си, в земите, в които е дошъл на бял свят и които са го възпитали в този вид и в състояние, каквото той едва сега е започнал да осъзнава, а после са го запратили в пустош, където Андрюс е смятал, че ще открие по-истинското си „Аз“. Не, нямаше да се върне никога.
Сякаш в опит да се закрепи на ръба на бездна той се обърна с гръб към прозореца и погледна отново силуета на потъналата в сън Франсин. Вече почти не помнеше страстта, привлякла го като с невидим магнит в тази стая и към тази плът, не можеше да си спомни и силата на онази, другата страст, тласнала го да прекоси половин континент, в пустош, където е мечтал да намери като във видение своето непроменливо „Аз“. Сега вече можеше да признае почти без съжаление, че тези страсти са били породени от суета.
Именно за тази пустота бе говорил Макдоналд, докато бе стоял в пансиона под светилника, премигвал мъждиво в мрака, именно тази ярка синя празнота бе съзрял Андрюс в погледа на Чарли Хоуг и после се бе опитал да разкаже за нея на Франсин, именно това бе презрителният поглед, с който Шнайдър се бе извърнал към реката точно преди копитото да се стовари върху лицето му, именно тази сляпа търпелива решителност се бе изписала върху лицето на Милър, когато той се беше изправил пред белия напор на бурята в планината, именно това бе кухият блясък в очите на Чарли Хоуг, когато Чарли Хоуг беше обърнал гръб на тлеещия огън, за да последва в нощта Милър, именно това неприкрито отчаяние бе обезобразило лицето на Макдоналд, за да го сведе до морава маска, когато по време на пожара, обхванал бизонските кожи, той беше хукнал да преследва като обезумял Милър, именно това видя Андрюс върху лицето на потъналата в сън Франсин, вяло отпуснато на възглавницата.
Той я погледна още веднъж и му се прииска да се пресегне нежно и да докосне младото й застаряващо лице. Но не го направи от страх да не я събуди. Отиде много тихо в ъгъла на стаята и взе постелката си. От колана с парите, оставен отгоре, извади две банкноти и ги пъхна в джоба си, останалите сложи на спретната купчинка върху масата при дивана. Където и да отидеше Франсин, щяха да й трябват пари, за да купи нов килим и пердета за прозорците. Андрюс я погледна още веднъж — върху огромното легло в другия край на стаята тя изглеждаше много малка. Андрюс отиде тихо при вратата и не погледна назад.
На изток като меки къдели се бяха разпрострели червени ивици. Андрюс отиде по притихналата безлюдна улица в конюшнята, за да вземе коня, и събуди коняря, за да му даде една от банкнотите, които беше запазил. В мъждивата светлина вътре оседла бързо коня и след като го яхна, се обърна да махне с ръка на коняря, но той вече бе заспал отново. Излезе от конюшнята и тръгна по прашната улица на Бъчърс Кросинг, дебелата пепел приглушаваше чаткането на копитата. Андрюс погледна и в двете посоки към онова, което беше останало от Бъчърс Кросинг. Не след дълго тук нямаше да има нищо, дъсчените постройки щяха да бъдат съборени, за да се спаси поне малко от дървения материал, природните стихии щяха да отнесат пръстените колиби и тревата в прерията щеше да пропълзи бавно и по пътя. Дори сега, в светлината на ранното слънце, градът беше като малка развалина, светлината се задържаше по ъглите на постройките и открояваше вече наличната голота.
Андрюс мина с коня покрай останките от бараката на Макдоналд, които още тлееха, и тополовата горичка вдясно. Прекоси тясната река и спря коня. Обърна се. Над източния хоризонт се беше подало тънко крайче от слънцето. Той се обърна отново и погледна равната местност отпред, където сянката му се бе разпростряла, дълга и плоска, нагъната отстрани от покаралата свежа трева в прерията. Юздата на коня в ръцете му беше гладка и твърда, Андрюс усещаше седлото отдолу, твърдо и равно като камък, усещаше и как хълбоците на коня се издуват леко, когато той си поемаше въздух и го издишваше. Андрюс също пое дълбоко от дъхавия въздух, който се надигаше от току-що поникналата трева и се сливаше с мириса на мускус и конска пот. Събра юздата и я стисна здраво в едната си ръка, докосна с токове коня по хълбоците и препусна през ширналата се равнина.