— Кха!кха!кха! — кха!кха!кха! — кха!кха!кха! — кха!кха!кха! — кха!кха!кха!
Горкият ми приятел не можеше да отговори в продължение на дълги минути.
— Няма нищо — рече той най-сетне.
— Хайде — казах решително аз. — Да се връщаме. Здравето ви е ценно. Вие сте богат — уважават ви, възхищават ви се, обичат ви — щастлив сте, така както бях щастлив и аз някога. Вие ще липсвате на много хора; аз — на никого. Да се връщаме. Ще се разболеете, а аз не мога да поема такава отговорност. Освен това, Лукези…
— Стига — възкликна той. — Тази кашлица не е нещо сериозно. Тя няма да ме убие. Няма да умра от кашлица.
— Така е, така е — отвърнах. — Всъщност, съвсем не исках да ви тревожа излишно, но трябва да вземете всички предпазни мерки. Глътка от този медок3 ще ни предпази от влагата. Тутакси изтеглих една бутилка от дългата редица нейни дружки, които лежаха в пръстта и отпуших гърлото и.
— Пийте — рекох, подавайки му виното. Той го поднесе към устните си с цинична усмивка. Поспря се и ми кимна фамилиарно, от което неговите камбанки зазвънтяха.
— Пия — произнесе той — за здравето на погребаните, които почиват около нас.
— А аз — за вашето дълголетие.
Той отново се хвана за ръката ми и продължихме.
— Тази гробница — отбеляза той — е обширна.
— Монтрезорите — отвърнах — са били велик и многоброен род.
— Забравих вашия герб.
— Огромен златен човешки крак върху лазурен фон стъпква изправена змия, чиито зъби се забиват в петата му.
— А девизът?
— Nemo me impune lacessit4.
— Хубаво — оцени го той.
Виното искреше в очите му и камбанките звънтяха. Този медок разпалваше и моето въображение. През грамади от кости, с големи и малки бъчви между тях, бяхме стигнали до най-дълбоките недра на тези катакомби. Спрях отново и този път се осмелих да хвана Фортунато за ръката над лакътя.
— Селитрата — казах аз. — Вижте как се увеличава. Виси като мъх от свода. Намираме се под речното легло. Капките влага се процеждат между костите. Да се връщаме, преди да е станало твърде късно. Кашлицата ви …
— Няма ми нищо — прекъсна ме той, — да продължаваме. Но първо, още по глътка медок.
Отпуших и му подадох плоска бутилка с деграв5. Изпразни я на един дъх. Очите му запламтяха със свиреп блясък. Той се изсмя и подхвърли бутилката нагоре с жест, чието значение не проумях.
Погледнах го изненадано. Той повтори движението — някаква гротеска.
— Не схващаш ли? — попита ме той.
— Не схващам — отвърнах.
— Значи не си от братството.
— Какво?
— Не си от масоните.
— Да, да — рекох — да, да.
— Ти? Не може да бъде! Масон?
— Масон — потвърдих.
— Знак — настоя той.
— Ето това — отговорих, изваждайки една мистрия изпод диплите на моето roquelaire.
— Майтапиш се — възкликна той, като отстъпи няколко крачки. — Но, напред към амонтилядото.
— Така да бъде — рекох, пъхвайки инструмента обратно под наметалото, след което отново му подадох ръката си. Той тежко се отпусна върху нея. Продължихме нашия път в търсене на амонтилядото. Минахме през поредица от ниски арки, спуснахме се, продължихме напред и, спускайки се отново, стигнахме до една дълбока крипта, в чиито спарен въздух факелите повече тлееха, отколкото пламтяха.
В най-отдалечения край се откриваше още една, по-малка крипта. Стените и, чак до сводестия таван, бяха покрити с човешки останки — също като в огромните парижки катакомби. В този стил бяха орнаментирани три от стените на вътрешната крипта. Костите от четвъртата бяха съборени и се валяха безразборно по земята, като на едно място оформяха неголяма могила. В така оголената от кости стена съзряхме още по-вътрешна ниша, дълга около четири, широка три и висока шест-седем фута. Тази ниша не изглеждаше направена с някаква особена цел и представляваше просто промеждутък между два от гигантските стълбове, поддържащи тавана, а масивната гранитна стена на гробницата образуваше задната и стена.
Напразно Фортунато надигаше гаснещия си факел, опитвайки се да надникне в дълбините на нишата. Краят и не се виждаше в мъждивата светлина.
— Влезте — казах му. — Амонтилядото е тук вътре. А пък Лукези …
— Той е невежа — прекъсна ме приятелят ми, пристъпвайки несигурно напред, докато аз го следвах неотстъпно. В един момент той беше стигнал до края на нишата, и откривайки стената, преграждаща пътя му, се спря озадачен. В следващия момент вече го бях приковал върху гранита. На стената имаше две железни скоби, на два фута хоризонтално една от друга. От едната висеше къса верига, от другата — катинар. Да увия краищата и около кръста му и да я заключа здраво беше работа за секунди. Твърде смаян беше, за да се противи. Извадих ключа от катинара и заднишком излязох от нишата.
4
Nemo me impune lacessit (лат.) — Никой няма да ме оскърби безнаказано. Този израз е също така национален девиз на шотландците и някои интерпретатори го свързват с шотландския корен на осиновителя на По — Джон Алън, — към когото писателят съвсем не изпитва синовни чувства. — Б. пр.