Блъскам една от черните врати, хващам Елен за ръката и я изблъсквам в тоалетната. Тя се дърпа, но й затискам устата. Хващам я за котешката опашка, извивам главата й назад. Ритам я с бутонките по претенцозните обувки, разкрачвам краката й като при обиск. Тя мучи и аз пъхвам пръсти в устата й. Със свободната си ръка напипвам коланчето й, копчетата, ципа, суетливо, разгорещено разкопчавам, разтварям, разкъсвам, спускам до коленете й претенциозните панталони с джобове, пъхвам ръка в пликчетата й, разпореждам се там -Елен се опитва да ме изрита, хапе ме, но аз не я пускам, упорствам, заставям я - и след няколко секунди до пръстите ми, в които тя до кръв е впила зъбите си, се докосва езикът й, за да ги обезболи; без да отслабва конвулсивната си хватка, тя ме облизва, покорява се и допира задника си към мен, повдига се, разкрачва се, подмокря се и сляпо опипва слабините ми, опитва се да намери копчетата, шепне ми нещо сърдито, моли, стене, навежда се сама напред и повдига услужливо единия си крак и ми позволява да правя с нея каквото си искам. Очилата излитат от лицето й, якето й вече е паднало, тя е освободила гърдите си, очите й са отворени, тя лиже огледалото, до което е допряла лицето си...
Аз съм яростен и ми е хубаво от това, че съм я хванал за косите и съм я свалил от Олимп нея, надменната богиня, че чегъртам позлатата от нея с нокти, че с всеки свой вик тя се спуска към хората, че съм я свалил до себе си.
И аз се блъскам в нея, блъскам се, докато не загубвам себе си, докато не се разтварям, и ето че ние двамата вече изобщо не сме хора, а две сношаващи се животни и именно така ни е най-хубаво.
Глава XIII
ЩАСТИЕ
- Харесва ли ти прическата ми? Толкова исках да ти хареса... Харесва ли ти, Волф?
Разбира се, никой не й отговаря. В куба е почти съвсем тъмно. Едва блещука, с намалена почти до нулата яркост, отвореният прозорец към Тоскана, обичайната картина на домашния ми екран. Стоя на вратата и се вслушвам в угодническото й мяукане. Анели е в дома ми; спи и разговаря насън.
Затварям вратата, присядам на ръба на леглото. Чувствам се така, сякаш съм дошъл да навестя ранен приятел в болнична стая. Полумрак, за да не болят очите, плътна тишина, защото всеки звук е като драскане с нож по стъкло, във въздуха - суспензия от неотдавнашна беда, думите на Анели са като трескаво бълнуване. Тя трябва да превъзмогне случилото се, да събере сили да продължи да живее. Докосвам предпазливо рамото й.
- Анели... Събуди се. Донесоххрана. И някакви парцалки...
Тя се върти, простенва, не желаейки да се раздели с Рокамора. После се опитва да потърка очите си, вместо на кожата си се натъква на стъкло и потрепва, сякаш са тикнали в нея шокър. Сяда в леглото, подвива коленете си и ги обгръща. Забелязва ме, настръхва.
- Не искам.
- Трябва да похапнеш.
- Кога Волф ще ме вземе?
- Тук имам скакалци с вкус на картофи и още салам...
- Не съм гладна, нали ти обясних. Мога ли да сваля тези очила?
- Не. Системата за разпознаване на лица работи непрекъснато. Достатъчно е да те засече -и след петнайсет минути тук ще дойде звено на Безсмъртните.
- Как ще ме видят тук? Та това е домът ти! Нали този куб е твой?
- Откъде да знам, че тук няма камери?
Тя седи прегърбена, сплела ръце върху коленете си. На нея са черната риза, воняща на Рокамора, и моите огледални очила; в тях виждам само себе си - заобиколен от рамката на вратата черен силует, умножен по две.
- Тук имам още някакви парцалки за теб... Преоблечи се с чисти дрехи.
- Искам да се обадя на Волф.
- Не си яла от два дни, почти не пиеш, така няма да издържиш дълго!
- Защо не ми разрешаваш да се свържа с Волф? Защитил си екрана си с парола... Дай ми комуникатора да му напиша поне едно писмо. Да му кажа, че с мен всичко е наред.
- Нали ти обясних... Не бива. Всичко ще престане да бъде наред веднага щом изпратиш това свое писмо. Разбери, те знаеха къде живеете. Значи са ви следили. Прихванали са разговорите и кореспонденцията ви. Сега чакат кой от вас няма да издържи първи. Ще ни хванат след секунда.
Тогава тя ляга обратно и се обръща с лице към стената.
- Анели?
Анели мълчи.
- Забравих вода. Ще изтичам за вода, става ли?
Тя мълчи.
Оставям скакалците на сгъваемата масичка и излизам.
На опашката за трейдомата през цялото време ме тупат по рамото и подвикват; не усещам как веригата от жадуващи да напазаруват се придвижва крачка по крачка напред, към лавката. Купувам й скакалци, планктонна паста, месо, зеленчуци - тя не докосва нищо. Може би чувства нещо, разбира, че е в плен.