Но аз не мога да пусна Анели. Докладвах на Шрайер за ликвидирането й, той ме потупа по рамото; обаче нямам никаква представа дали е приел думите ми на доверие. Нямам представа дали не е вкарал Анели в базата данни за издирвани лица след доклада ми, че съм я убил, дали хората с прекроени лица не са били негови резервни играчи, не търсят ли сега те Анели из цяла Европа и дали вече не знаят къде е тя в момента.
И разбира се, когато хората на Шрайер я намерят жива и здрава, господин сенаторът ще бъде неприятно изненадан. Още повече ако я намерят в дома ми.
Да й позволя да се върне при Рокамора?
Партията на живота е истинска съпротива, могъща и разклонена; десетилетия са били необходими, за да бъде притиснат най-накрая Рокамора, макар и да изглежда, че не можеш да се скриеш в Европа. Ако върна Анели на истинския й собственик, той със сигурност ще може да направи така, че Шрайер никога да не успее да се добере до неговата жена, ще успее да я защити. Тогава ще се окажа добрата фея, любовта ще възтържествува, а кариерният асансьор, изпратен за мен на грешната земя от търпеливия ми благодетел, няма да хлопне вратата си право пред носа ми.
Ето това е идеалното решение. Не да я държа окована, не да я упойвам със сънотворни, не да я лъжа от начало до край за всичко - а просто да я пусна при Рокамора. Защото той знае какво да прави с нея, а аз си нямам никаква представа.
И нека той да я целува, нека да я чука, нека да я обладава. Нека този лъжлив очилат кучи син, този слабак, този дърдорко ползва Анели. Нали? Защото нали тя си мечтае за него, прог-луши ми ушите с приказки за него, не иска да яде нищо и пак добре че успявам да налея някаква вода в нея.
- Здрасти! Върнахте се? Забравихте ли нещо? - усмихва ми се остриганата като пони девойка.
- Да. Вода. Негазирана. Една бутилка.
- Разбира се. Още нещо? Не помня дали ви предлагах новите ни хапчета за щастие?
- Предлага ми ги. Ти нали ги предлагаш всеки път, а?
- Извинявайте, излетя ми от главата. Е, тогава това е всичко.
- Почакай... Как са те въобще? Добри ли са?
- О! Отлични! Всички са много доволни. Между другото, днес има специално предложение! Две опаковки на цената на една, ако купувате за първи път. Още ли не сте взимали?
- Ти нали знаеш какво съм взимал и какво не?
- Разбира се. Извинете. Какъв вкус ви харесва? Има ягодови, ментови, шоколадови, манш-лимонови...
- А има ли безвкусни? И бьрзоразтворими?
- Разбира се.
- Дай от тях. Обеща ми две опаковки! Между другото, днес изглеждаш прекрасно.
Хвърлям в бутилката две съскащи таблетки, след кратък размисъл добавям още две. Нека някой сега каже, че не знам как да направя една жена щастлива.
Когато се връщам, Анели лежи в същата поза. Тя не спи, просто гледа стената през тъмните очила. Взимам чашата, с престорено усилие отварям вече отворената бутилка, наливам й.
- Ето вода. Пийни.
- Не искам.
- Слушай, аз отговарям за теб пред твоя Волф, ясно? Той ще търси сметка от мен, ако се гътнеш! Пий, моля те. Трябва да тръгвам, искам да хапнеш и пийнеш пред очите ми...
- Няма да вися повече тук.
- Ти не бива...
- Не можеш да ме държиш тук насила! - Анели скача върху леглото; стиска юмруци.
- Разбира се, че не!
- Защо не помня как се озовах тук?
- Ти изобщо спомняш ли си нещо? Беше мъртвопияна, когато те взех!
- Да, наистина се напих, но да изгубя съзнание за цяло денонощие?!
- Нагълтала се беше с някаква отрова, аз ти придържах косите и те носих на ръце и ето как се отблагодаряваш...
- Защо той не ме взима оттук?!
- Какво?
- Нищо!
- Успокой се. Моля те, успокой се. Хапни... Искаш ли да ти донеса още нещо? Само кажи и отивам...
- Искам да изляза. Да подишам. Как се казваш? - пита тя.
Как се казвам? Патрик? Николас? Теодор? Как се казва онова мое „аз“, което е стар приятел на Хесус Рокамора и е активист от Партията на живота и безкористен защитник на прекрасни девойки? От изненада едва не се саморазобличавам и не й казвам името на аз-лигльото, аз-заигралия се кретен, аз-клетвоотстъпника. Аз нали даже й се представих веднъж с истинското си име и ако тя е запомнила гласа ми, би могла да запомни и него.
- Ежен. Нали ти казах - спасявам се аз в последната секунда.
- Не мога повече да стоя тук, Ежен. Тясно ми е, разбираш ли?
Аз я разбирам.
- Добре, добре, слушай, нека да направим така - ти ще изядеш тези скакалци и ще изпиеш водата и отиваме да се разходим. Става ли?
Тя разкъсва пакета със скакалците, напълва си устата с тях, яде с хрущене, изпива половин чаша вода, набива си отново устата, пак отпива. Без никакъв апетит, просто изпълнявайки своята част от сделката. След минута бутилката е празна, а от двестате грама скакалци са останали само отлюспени крилца.