- Кога тръгваме? - пита тя.
- Бихме могли да се разходим из блока...
- Не. Искам да се разходя наистина. Изядох всичките твои братя по разум и съм заслужила нормална разходка.
- Това е опасно, нали ти казах...
А тя изведнъж сваля очилата ми и ги захвърля на пода, а после спуска краката си и с едно движение смачква стъклата, изкривява рамката.
- Оп! Сега е опасно да се стои вкъщи.
- Защо го направи?!
- Искам там! - Тя посочва с пръст екрана ми, хълмовете и небето на Тоскана. - Гледам тази твоя проклета картина две денонощия и през цялото време си мечтая да се измъкна оттук. Там!
- Това място отдавна го няма!
- Проверявал ли си?
- Не, но...
- Разблокирай екрана. Каква ти е паролата? Нека да попитаме!
Гласът й звънти; дявол знае какво може да се случи с нея от четворна доза антидепресанти. Блестящата ми идея за миг започва да ми се струва не чак толкова блестяща. Разблокирам екрана.
- Да се намери локацията, изобразена на екрана - командва тя толкова просто, сякаш това не означава също като „да се намери светият Граал“ или „да се намери Атлантида“.
- Него го няма! Няма такова място!
- Проверката приключена. Локацията е открита - докладва екранът. - Време за път - три часа. Запишете координатите.
- Какви парцали си ми донесъл, я ми ги покажи! - нарежда Анели. - Бля... Добре, ще свършат работа. Е, обърни се, ще се преоблека.
- Какво? Почакай, ние не сме тръг...
Тя вече разкопчава ризата на Рокамора.
Разбирам едно - не бива да оставаме тук. Бях рискувал много, като доведох Анели в дома си - това е единственото ми кътче и нямаше къде другаде да я отведа. А след нейната постъпка трябва да се скрием и да изчакаме - няма друг начин да проверя дали съм параноик, или не. Разбира се, не в Тоскана...
Докато тя е заета със себе си, внимателно отварям вратата на шкафа - необходим ми е шокърът и комплект от униформата. Скришом и бързо пъхам в раницата си маската, черната безформена дреха, шокъра, контейнера...
- Охо! Бива си я маската!
Тя стои зад гърба ми - тениската й е голяма, панталоните са къси, косите й са разрошени, очите й горят; гледа покрай грижливо сгънатите щурмови униформи към маската на Мики Маус, която сега виси на кукичка в шкафа - бях я прибрал по-надалеч от нея.
Маската е стара, отлята от някаква допотопна пластмаса, и боята на нея е потъмняла, напукала се е, набръчкала се е; с обтегнатата пергаментова жълта кожа Мики Маус изглежда на реалната си възраст. Едва ли някое дете би се съгласило да надене маската сега; но децата никой не ги и пита.
Опитвам се да си спомня как гледах на Мики Маус, когато бях съвсем малък. Когато живеех на първия от трите етажа на интерната. В анимационните филми мишката винаги се усмихваше и аз я имитирах. Много ми се искаше да разбера защо Мики Маус се весели, на какво се радва. Стараех се да почувствам онова, което чувства проклетият мишок, и не можех. Но на мен навярно и досега ми се струва, че той знае тайната на детското щастие. Търгувайки с нея, Мики Маус е построил своята империя за стотици милиарди. Преди триста години неговите развлекателни паркове са процъфтявали - през тях е минавал повече народ, отколкото през Ватикана. Но после и едните, и другите са останали без клиенти -вярващите се вразумили, а децата изчезнали като вид. Църквите, джамиите и лунапарковете запустели, а търговските им площи били погълнати от по-доходни бизнеси.
- Откъде имаш тази гадост?
- От битака.
Империята рухнала, а от императора останала посмъртната маска, която бях купил за грошове от тъмнокож вехтошар в Небесните докове, пазар в облаците над Хамбургското пристанище. Тогава реших, че измъквам веселата мишка от небитието по същия начин, по който някога тя беше измъкнала мен. А сега тя е моя лична вещ редом с трите комплекта униформа на Безсмъртен, двете смени цивилно облекло и раницата.
- Дай я тук! - нарежда тя.
- От къде на къде?
Но Анели вече се пресята през мен, смъква маската от кукичката и си я надява.
- Ами какво? Нали системата ни наблюдава! Как мислиш, него нали не го издирват? -Анели прекарва пръст през разтегнатите в усмивка устни на мишката. - Бррр... какъв е омазнен целият...
- По-внимателно! Това е антикварна вещ! Сигурно е на двеста години...
- Не обичам стари вещи. Те излъчват чужди души! - заявява тя.
- Та тя е весела. Маска. Това е Мики Маус.
- Не искам дори да мисля при какви случаи го надяваш!