- Това е просто сувенир...
- Не е ли време да тръгваме? Вече минаха десет минути, а ти обеща, че след петнайсет ще ни приберат!
- Врата... - неохотно командвам аз.
И след секунда Анели се оказва навън.
- Почакай... Постой! - Но тя вече се отдалечава от мен по коридора и ми се налага да викам в движение: - Не бива! Аз не искам да ходя там!
- И защо? - поглежда към мен през рамо Мики Маус, без да забавя ход.
Защото за мен е затворен входът към тази вълшебна страна, Анели. Защото дори да отидем там, няма да намерим нищо. Аз не мога да попадна в страната на изумрудените хълмове. Там ще има руини или залети с бетон котловини, или небостъргач на хиляди етажи. Но работата не е само в това...
- Не ми е интересно! Това е глупаво! Това е просто картинка! На това място може да има каквото и да е!
Анели достига края на коридора, хваща се за перилата и побягва по стълбите. Две площадки по-долу тя се спира за секунда. Вдига мишата муцуна нагоре и ми извиква:
- Но нали ние можем да избягаме оттук където и да е, а?
Часът е дванайсет през нощта; тепърва започва третата смяна на живота и едва съвзели се от сънотворните сомнамбули изпълзяват от своите кубове и смаяно гледат гоненицата ни. Контингентът в моя блок е най-обикновен - чиновници, кой от кой по-дребни; тези живеещи по разписание рибки не са свикнали да гледат скандали.
Анели е скочила настрани и е изчезнала, а на мен не ми се връща в моя гьол, така че се придържам към специалните си навици, старая се да не привличам излишно внимание, не бързам прекадено много, сдържам се; така й се удава да се добере до изхода на блока и да се измъкне навън заедно с хилавата тълпа. Настигам я едва при самия хьб - защото тя започва да накуцва. Но когато я хващам за рамото, Анели се смее.
- Ти едва пълзиш! - вика ми тя, задъхвайки се. - Ти си костенурка! Хайде, костенурко, въвеждай координатите! Кой влак ни трябва?
Вече ни всмукват във вихъра на хьба, наоколо има милион души, те са опулили очи срещу девойката със старинна маска, обградили са ни с ушните си раковини и всеки наш шепот непременно ще влезе в този капан. Не мога да споря сега, не и при такова количество свидетели. Така че просто хващам Анели за ръката и послушно диктувам на комуникатора координатите, които тя е запомнила наизуст.
Тя сама ме тегли към гейта - на долното равнище, където са влаковете на далечни разстояния. Експресът „Римски орел“ тръгва на всеки двайсет минути и се движи с хиляда километра в час; в Рим трябва да направим прекачване.
Влакът вече е обявен, до тръгването остават секунди. Той целият е в живачен цвят, двойно по-широк и висок от обикновените влакове и толкова дълъг, че началото му е свито от перспективата почти в точка. Последните пътници, допушили цигарите, изчезват в червото му.
- Чакай! Може и да не ходим там... Ти не бива да ходиш там!
- И защо?!
- Защото... Първо трябва да те отведа на лекар... Цялото легло беше в кръв... - Трябва да я разубедя от тази глупава идея и вече ми е все едно по какъв начин. - Какво са направили с теб? Безсмъртните?
Мики Маус ме гледа радостно с усмивка до ушите.
- Нищо. Нищо особено. И не искам да знам за това. Готов ли си?
-Но...
- Не разбиращ нали? Добре. Ето една весела игра - аз вече не съм Ане ли, а някого другиш, става ли? - Тя почуква с пръст по черния си нос маслина. - Ако мъжът, с когото съм живяла половин година, се оказва, че не е Волф Цвибел, а някакъв терорист, защо аз съм длъжна да оставам себе си?
- Анели...
- Изобщо не знам какво е станало с тази твоя Анели. И ти бъди някого другиш, не Ежен, а когото си поискаш. Анели остава тук, а аз тръгвам! - Тя се изтръгва и ми маха с ръка.
- Почакай! Не знам как да ти купя билет... За да не ни засекат. Хайде да изчакаме следващия!
- Няма никакъв следващ! Има го само този! - Тя се хвърля към най-близката врата.
Без да иска позволение, се притиска към някакъв дистрофик с дизайнерски очила и минава през турникета заедно с него. Аз едва успявам да скоча на стъпалото - затварящата се врата пищи недоволно, като едва не ме прещипва. Анели в коридора благодари на изчервилия се очилатко, мляска го с маската по бузата. Блъскам зубрача с рамо, хващам я и я повеждам напред.
- Ти си полудяла! А ако има кондуктори? На далечните дистанции се срещат! Може да те разпознаят...
Подът меко свети, стените са вишневи, по двете страни на коридора, зад огромни овални прозорци, са купетата с дивани от бяла кожа и мъхнати килими; външните стени отвън са непроницаеми, отвътре са прозрачни.
- Ще измислим нещо. О, виж, свободно купе!
- Та това е първа класа! Да отидем поне в другия вагон!