- Какво значение има? Така или иначе нямам билет. Ще смятаме, че нямам билет за първа класа!
И тя решително отмества встрани прозрачната врата. Първа класа до Рим струва цяло състояние и е предвидена за солидни хора; да искаш от такива билети означава да се усъмниш в порядъчността им. Тук всичко е на честна дума.
Първото, което прави Анели, е да свали кецовете си и да потопи босите си крака в мъха.
- Супер!
И едва след това затваря вратата, командва прозореца към коридора да се затъмни и сваля маската си. Под пергаментовата кожа на старата мишка е Анели - млада, поруменяла, трескаво весела.
- Тук няма камери.
- Иска ми се да вярвам.
- Стига с тая параноя, вече не е смешно. Не ти ли останаха скакалци?
Вадя втори пакет.
Тя бавно го отваря, изсипва всички скакалци върху фурнирована маса със сложна форма, после ги разделя с ръба на дланта си на две купчини, горе-долу еднакви, като си придърпва онази, която е мъничко по-шляма.
- Изведнъж страшно ми се прияде! - казва тя. - Хапвай.
Взимам си един скакалец, отлюспвам му крилцата.
- Много добри! - хвали Анели скакалците; натъпкала си е с тях устата и хруска всичко, забравила, че крилата се смятат за неядивни. - Хайде, разказвай! Какво толкова особено има в твоя пейзаж?
Дъвча насила - в устата ми е сухо, късчетата не влизат в гърлото ми.
Последвал белия заек, съм се промъкнал в черна дупка, в дупка, където възрастните хора не влизат; за едно дете всичко би се превърнало във вълшебно пътешествие в страната на фантазиите, а възрастният засяда и умира.
Това е изглед от прозореца на къща, направена от кубове, Анели. Когато бях малък, си въобразих, че това е моят дом, а идеалната двойка с летни дрехи, която се люлее в кресла пашкули на полянката, са моите родители.
Но моите приемни родители са отдавна починали второстепенни актьори и между тях не е имало нищо; в най-добрия случай са се натискали между снимките. Моят дом е декорация, построена в павилион. А тези зелени хълмове и параклисите, и лозята - това са...
- Добре, имам по-сериозен разговор с теб - прекъсва ме Анели; аз целият се стягам, готвейки се да лъжа.
-Да?
- Виждам, че имаш проблеми с апетита. Нали нямаш нищо против да изям и твоите скакалци? - И без да дочака отговор, тя вече загребва моята купчина и я придърпва към себе си.
- Вземи ги, разбира се - разсеяно казвам аз. - И за какво искаш да говорим?
- Отбой, разговорът вече се състоя. - Тя отправя в устата си поредната порция, вече от моите. - Ти какво си мислеше, че сега ще говорим за смисъла на живота?
Сигурно трябва да пробвам тези таблетки. С Анели направиха истинско чудо, на мен ще ми е достатъчен и някой фокус.
- Интересно защо ти е толкова кисела физиономията? Всеки ден ли се возиш из Европа в първа класа? - Анели се изтяга на дивана. - В сравнение с твоята бърлога това си е истински президентски апартамент! Жалко, че ще пътуваме само час и половина!
-Не!
- Не - в смисъл не е жалко?
Не, в първа класа съм бил само веднъж - за задържането на една двойка, която също искаше да избяга от проблемите си; и не, не се возя из Европа - обикновено не пресичам границите на сферата на отговорност на нашето звено.
- Жалко е. Жалко е, че се поддадох и тръгнах с теб.
- Ау! - Тя ме почуква с пръст по челото. - Там има ли други канали? Бих превключила.
- Къде?
- В главата ти. Ти през цялото време говориш едно и също. Едната програма е за това, че Ежен е в опасност, а другата, че Ежен - Ежен, нали? - не иска да ходи в Тоскана. Скука.
- Извинявай, но не мога да не мисля за това, че всеки момент ще ни хванат...
- Разбира се, че можеш. Защото ще хванат не нас, а Ежен и Анели, а ние сме съвсем други персонажи, ние не знаем нищичко за тях. Така че отпусни се.
- Глупости!
- А при теб изобщо наред ли са нещата с фантазията? - кикоти се тя.
Ставам от мястото си, приближавам се към стената прозорец. Двойният магнитен коловоз, по който се плъзга влакът ни, се вкопчва ту в една, ту в друга кула, впряга се във вираж, набира височина, издига се над смога, напоен със светлините на рекламите, и ни понася на югозапад; а срещу него в далечината се носи също такава могъща композиция, струя разтопен метал. Ето го обратния влак, казвам си. Човек може да се върне оттам. Това е просто малка екскурзия.
- Добре, ти не си Анели - съгласявам се аз. - А коя си тогава?
- Лиз. Лиз Педерсен. Деветнайсет А. От Стокхолм.
- И какво правиш в първа класа на римски експрес, Лиз?
Тя подвива крака под себе си, намига ми.
- Бягам от вкъщи.
- Защо?
- Влюбих се в италианец, който търгува с нелегални електроди невростимулатори. Татко каза, че мога да бъда с него само през трупа му.