- И какво, ти се избави от татко си?
- А какво друго ми оставаше? - смее се тя. - Но италианецът си заслужава това. Истински майстор на стимулирането.
- Завиждам му. Той ще те посрещне ли там, в Рим?
- Да. Но ние с теб разполагаме с още цял час! За час много неща могат да станат. Само че първо ми разкажи за себе си.
- Патрик.
- А каква ти е фамилията?
- Дюбоа.
- Прекрасна фамилия. В Париж всеки втори е с такава.
- Патрик Дюбоа Двайсет и пет Е - уточнявам аз и млъквам.
- Имаш дар слово, Патрик! Знаеш какво да кажеш на едно момиче.
Хапя бузата си, стараейки се да не гледам омазаните й с масло устни, коленете й, тънката й шия, стърчаща от кръглия отвор на тениската.
- Ще се наложи да те попитам с какво се занимаващ Патрик.
- Аз... съм лекар. Геронтолог. Изучавам проблемите на стареенето.
- Охо! А какво правиш в първа класа? Това е въпросът! Клиентите, които са ти останали, могат да се преброят на пръстите на едната ръка и всичките живеят от социални помощи. С такава работа трябва да заработваш колкото за скакалци и вода. Макар че... - Тя обръща празната опаковка, изтръсква парченцата на масата. - Не бих се учудила, ако всъщност не говориш за себе си. Надявам се, че си измисляш всичко това, нали? Защото иначе не е по правилата!
А ако сега й предложа другото си „аз“? Ян. Ян Нахгигал Две Те. Безроден. Безсмъртен. Как ще си играе с мен след това?
- Но това изобщо дори е красиво - смее се тя. - Беден учен, който се занимава с някакви остарели глупости. Ти все пак си романтик. А на колко години си?
- Триста - казвам й. - Когато започнах да се занимавам с тази работа, още не беше остаряла. Тогава геронтологията беше най-търсената наука.
- Браво! Толкова упорит! - хвали ме тя. - И изглеждаш отлично за възрастта си. Ехе, какво се изчерви?
- А ти на колко си... Лиз?
Тя живописно маха с ръка.
- Що за въпроси? Важно е само на колко изглеждаш, не е ли така? Е, да допуснем, петдесет. Но нали никога няма да ми ги дадеш?
Очите й са живнали, блестят, бузите й са порозовели.
- А помниш ли още майка си?
- Какво?
- Нали казваш, че си на петдесет и имаш баща? Значи майка ти е направила Избора, нали така? Защото преди петдесет години Законът за Избора вече е действал. Получава се, че ако баща ти е решил да се грижи за теб, майка ти е получила инжекция и е починала преди около четирийсет години, нали? Ти си била на десет. Та затова те питам: ти помниш ли я?
- А ти своята?
- Аз, Патрик Дюбоа Двайсет и пет Е, отлично помня как изглежда майка ми. Тя все още е жива, има мило апартаментче над Хамбург с гледка към рибния завод и я навестявам в почивните дни. Изглежда не по-зле от теб. Една подробност - заради проклетия завод у тях винаги е такава воня, че ми притъмнява пред очите, но мама дори не я усеща. Затова пък навсякъде, където мирише на риба, се чувствам като у дома си.
- Ето, виждаш ли? Браво! - хвали ме Анели. - Фантазията ти заработи.
Тя прокарва по челото си опакото на дланта си, отмятайки косите си настрани, после сплита ръце върху корема си. Вдишва дълбоко, не изкарва въздуха дълго време, очите й стават стъклени.
- Наред ли е всичко? - питам аз.
- Кафе... Сандвичи... Топъл обяд... - долита от коридора.
- Всичко е супер - усмихва се Анели. - Просто ме сви коремът. От глад навярно. - Тя поглежда в коридора и възкликва радостно: - Оха! Насам пристига робот с плюскане!
- Сега е твой ред - напомням й аз.
- Ти какво, още ли не ти се е дояло?
- Та какво за майка ти, Лиз?
- Не мога да ти кажа! - свива рамене тя. - Защото вече не съм Лиз. Сега съм Сюзан Щорм Тринайсет Бе. Известна също и като Сюзи Щорм, грабителка и страшилище на
железопътните линии!
Тя си надява маската на Мики Маус, прави пръста си на пистолет и изтичва боса в коридора.
- Стой! Това е грабеж! - развиква се там.
Хвърлям се подир нея; но вече е твърде късно. Сюзи Щорм мъкне опаковка топъл обяд, прехвърля я от ръка в ръка и духа изгорените си пръсти. Роботът объркано и унило я призовава към благоразумие, Мики Маус се смее с глас - игриво и щастливо.
Аз все пак плащам на робота въпреки протестите й. Тя ми поръчва да пазя плячката („Имаш законен дял от това, Патрик!“), и отива в тоалетната. Оставам сам, вслушвайки се в себе си; чувам туптене - чук-чук-чук. Вътре в мен има яйце и нещо стърже в черупката му.
Стотиците кули отвъд стената прозорец при тази скорост се превръщат в една необхватна тъмна кула и огромните екрани с реклами на стотици стоки, без които е невъзможно човешкото щастие, се сливат в един стремителен разноцветен поток, в огромна река от блещукащи огньове, в Амазонка на пикселните фантазии, която всъщност е това измислено щастие. Аз влизам в тази река, омагьосан, и плувам в нея, без да мисля за това, че когато влакът спре, тя ще пресъхне и отново ще се превърне в рекламни супербилборди на хапчета, дрехи, апартаменти и отпуски в други небостъргачи.