Никога не бива да се мисли за това какво ще стане, когато влакът спре.
- Уважаеми пътници! Моля, пригответе вашите билети и удостоверения за самоличност за проверка - обявява в коридора мелодичен женски глас.
Един миг и раницата е в ръцете ми, шокърът машинално ляга в дланта ми - тялото ми мисли вместо мен, то вече знае какво ще стане по-нататък. Но да се използва шокър срещу кондуктор... При това там трябва да има и полиция, те винаги дават дежурства на влаковете с далечни дестинации... Къде е Анели? Най-важното е сега да не ни разделят... Поглеждам към дивана, към нейното място...
- Предупреждаваме: пътниците без билет ще бъдат свалени от влака и наказани сурово! -обявява същият този глас вече от съвсем близо.
За кратко, сякаш съм под обстрел, надниквам в коридора. Анели стои там, веднага след прозореца, притиснала се към стената, криейки се от мен. Няма никого другиш.
- Повярва ли? - усмихва се тя.
- Не, разбира се!
После ние излапваме горещия обяд - морска храна, японска салата от водорасли, мариновано морско зеле - като просто мълчим, седнали един срещу друг и гледащи през прозореца. Оказва се, че аз също съм изгладнял. С всичко се заразявам от нея.
Пейзажът не се променя - неоновочерната мъглявина на прелитащите кули на първи план, раздробено мяркащите се по-дребни кули на втори план, в редките пролуки - прескачащите силуети на съвсем далечни кули на трети план. Цяла Европа е еднаква - бетонирана и застроена; но аз вече започвам да забравям, че крайната точка на нашето пътешествие със сигурност ще прилича на началната. Започвам да забравям къде отиваме и защо сме се запътили натам. Добре би било да е околосветско пътешествие по кръгова линия. Добре би било това пътуване да продължи вечно.
Пред Рим експресът прави единственото си спиране - в Милано. При приближаването си към Милано-Чентрале влакът губи скорост, Анели се залепва за стената, а аз едва не излитам върху нея.
- Неизвестна сила ме тласка към теб - шегувам се аз.
- Забелязах - откликва тя. - Ако се беше учил, както трябва, щеше да знаеш как се нарича.
- Аз, между другото...
- Кондуктори!
- Какво?
- Кондуктори! Там, на платформата! Цяла дивизия са, мамка му!
И в този момент ги виждам - не дивизия, разбира се, но поне рота. С неугледни униформи и шапчици, веригата им е преградила перона, заели са позиции точно по маркировката -влакът ще спре с врати срещу всеки от тях, всички изходи ще бъдат блокирани.
- Нали ти казвах...
- Без паника! - Анели си надява маската на Мики Маус. - Ние сме в съпротивата, нали? Кървавият режим няма да ни хване толкова лесно!
Тя пъха нозе в сандалите си, хваща ме за ръката и ние побягваме към изхода. Но вратите се отварят, преди да успеем да се доберем до тях, и пътят ни е преграден от мургав дебелак с наподобяващи четка черни мустаци.
- Билетите!
- Билетите! - чува се от другата страна.
- Обкръжени сме - шепне ми Анели. - Но няма да им се дадем живи! Нали няма да се предадем?
Да примамя един от тях в празно купе, да го обработя там и да го оставя зад затъмнения прозорец, да спечеля време - и докато останалите не са се усетили какво става, да скочим от влака.
Но за целта ми е нужна помощта на Анели, а тя отново играе някаква своя игра; отваря вратите на всички купета подред, покланя се на притеснените пътници и продължава нататък, поглеждайки постоянно към приближаващия се кондуктор. Маневрите й не са останали незабелязани за мустакатия дебелак, но той не може да пропусне нито едно купе.
- Какво правиш там, по дяволите? - съскам аз, но Анели не ми обръща внимание. Изведнъж тя изчезва. Започвам да щурмувам чуждите купета и я намирам едва в петото или шестото. Нищо не мога да разбера - Мики Маус седи до прозореца, а в прохода стои Анели -изчервила се, весела.
- Помахай на Патрик с ръка, Енрике! - Тя потупва по рамото човека с маската.
Мики послушно вдига ръка и ми помахва. Анели му изпраща въздушна целувка и се почуква по китката на лявата ръка - там, където е комуникаторът на всички нормални хора -с показалеца на дясната: „Обади ми се“.
- Сега спокойно... - Тя блашприлично ме хваща подръка, извежда ме в коридора и веднага ме вкарва в съседното купе, за щастие, празно.
- Кой е това? На кого даде маската ми?