- ТТТтит... - Тя допира пръст до устните си. - Твоят Маус пожертва себе си заради нашето спасение. Ще си потърсиш нещо по-подходящо за ролевите си игри!
- Уважаеми гости! „Римски експрес“ тръгва след една минута. Следващата станция е Рим - с приятен баритон ни осведомява старшият стюард.
- Ако сега не слезем, ще ни хванат!
Измъквам шокъра си, правя крачка към коридора, но Анели ме издърпва обратно.
- Имай малко търпение! Още малко и ще извадиш някое пушкало!
- Така си и знаех! - гърми от съседното купе. - Мислехте, че ще се скриете от нас? Хайде, свалете маската!
- За нищо на света! Да, нямам билет, но какво общо има тук маската?
- Сваляйте бързо тази гадост, защото ще повикам полицията! Това е незаконно!
- Протестирам! Мога да се маскирам като когото си искам, това е мое конституционно право! Аз ще повикам полицията!
- Да бягаме - дърпа ме Анели и ние се понасяме покрай купето, където хилавият човек мишка отчаяно се бори с дебелия кондуктор, и успяваме да скочим на платформата секунда преди влакът да потегли за Рим.
- Кой беше това? - питам я аз, когато вече сме се смесили с тълпата. - Как го вербува?
- Онзи хлапак с очилата, който ме вкара във влака - смее се тя. - Толкова е мил, истински рицар.
- Ама ти изобщо... И му каза своето ай-ди?
- Аха.
- Та той може да ни издаде на полицията! - Но си мисля за съвсем друго - от къде на къде тя раздава своето ай-ди наляво и надясно.
- Така и предполагах, че ще ревнуващ затова му дадох ай-дито на Сюзан Щорм - потупва ме по рамото Анели.
Каня се да споря - каква ревност, по дяволите? - но всъщност ми е приятно да чуя това, приятна ми е тази малка глупава закачка и забравям за възраженията си.
- О! Ти май даже искаш да се научиш да се усмихваш?
- Мога да се усмихвам - изричам отмерено. - Усмихвам си се съвсем нормално.
- Виждал ли си се в огледалото?
- Пред него съм се учил!
- О! Та ти умееш и да се шегуваш?
- Я се разкарай!
Тя ми показва среден пръст, аз показвам среден пръст на нея.
- Нещо не се държиш като тристашдишен. Прибавил си малко, за да изглеждаш по-солидно? - смее се тя.
Налага се да чакаме влака за Флоренция, и убиваме времето в кафене на гарата, където няма нищо друго, освен кафе и сладолед. Анели, криейки се зад едно списание, набива джелато, а аз търся из трейдоматите по-шлеми слънчеви очила - трябва отново да я крием от системата за наблюдение. Добре поне че при регионалните маршрути могат да се купуват анонимни билети.
Във флорентинския хьб трябва да направим още едно прекачване - и отново да чакаме; някакви инциденти по трасето. В края на краищата влакът пристига, но кой знае защо е съвсем малък и овехтял, има надпис „Резервен“ върху хромирания борд, седалките са пухкави, тапицирани с червен плюш, дръжките са металически и целите издраскани, прозорчетата са кръгли и замацани, половината лампи не работят. Този влак са го измъкнали някъде от миналото и са го дали на нас с Анели, защото новите композиции, излети от стъклокомпозит, свръхскоростни, не ходят дотам, където се опитваме да попаднем.
- Трамвай! - казва уверено Анели, макар че, естествено, това не е никакъв трамвай.
И ето че този раздрънкан скърцащ влак се носи по чуждия маршрут и излъчва чужди души, но Анели спи на рамото ми и не чувства нищо, а на мен даже ми харесва излъчването му -струва ми се, че то ме сгрява. И аз сам, неусетно за самия себе си, започвам да вярвам, че нашият „трамвай“ ще успее да се добере през оградата от кули до небесата, да намери таен изход от този гигаполис - извън града, там, където ще се вижда хоризонтът, и където на хоризонта няма да видя нищо друго, освен нежнозелени хълмове, оранжевите кутийки на винарни и параклиси, освен небето, залято с градиент от тъмносиньо към топло жълто. Навярно той ще спре право пред къщата, направена от кубове, ще ни свали и ще отпраши нататък.
Едва не заспивам, упоен от равномерното дишане на Анели, но ето че комуникаторът ми сигнализира, че пристигаме на местоназначението - и аз поглеждам през кръглия илюминатор. Искам да се убедя окончателно - резервният влак ме е откарал в друго измерение - там, където всичко е останало недокоснато от същия онзи ден, в който съм напуснал бащиния си дом.
Но точно на това място, където по нашите изчисления би трябвало да се разполагат къщата с развяващи се на вятъра завеси, копринената поляна с креслата пашкули, откъдето трябва да започва чезнещата във вечерната мъгла увенчана с параклиси редица от хълмове - разкъсала всичко това с чугунения си задник, стои най-огромната и най-уродлива кула, която някога съм виждал. Тя е толкова огромна, че под нея е загинала цялата околност, и няма ни най-малка надежда, че ако разкопая с лопата почвата при подножието й и я преровя с археологическа четчица, ще намеря дори отломка от моите спомени и сънища.