- Кулата „Ла Белеца“ - бухти в микрофона машинистът. - Крайната спирка.
Глава XIV
РАЙ
- Тук няма нищо! Нали ти казвах - нищо не е останало. Да се връщаме!
През илюминатора се вижда станция „Ла Белеца“. Неочакван патос: черен гранит, златни букви с някакъв изкопаем шрифт, огромни портрети на някакви полузабравени кинозвезди -същите онези хаитянски зомбита, които наследничките им вдигат от гробовете, за да ги дадат под наем на видео студията.
- Как ли пък не! - Анели скача от седалката и изтичва навън. - Не сме се мъкнали две хиляди километра дотук, за да вземем просто да си тръгнем!
- Къде отиваш?
Към противоположната платформа се приближава свръхсъвременен влак, от отворилите се врати на станцията се изливат хора с пъстри костюми; от тях ми се премрежват очите. Анели лавира между тях, разноцветни пионки върху разчертано на квадрати поле, аз съм длъжен да я догоня, да я спра - но в ръцете ми попадат само чужди, нямащи нищо общо с мен хора: брюнети с лъщящи коси, според модата завързани на опашки, с очи зад очила капки, мускулести южняци с тениски с качулки, а Анели все ми се изплъзва; улавям я едва при самия асансьор.
- Ето! - тържествуващо възкликва тя, сочейки с пръст някъде нагоре. - Нали ти казвах?
Повдигам глава и виждам висок три човешки ръста рекламен банер: „Парк и резерват
„Флорентина“, нулево равнище на кулата „Ла Белеца“ Отдолу е написано: „Тук е снимано видеото, станало легенда“.
- Чуй ме...
- Да вървим!
Аз не искам да ходя в този парк. Не бива да ходя. Почакай, моля те...
Но вече е дошъл асансьорът - голям, старинен, с кръгли бутони лампички за всеки от петстотинте етажа и със затъмнени огледала на стените. Срегцу нулевото равнище наистина има малка месингова табелка: „Парк Флорентина“. Приглушеният високоговорител съска някакъв древен блус. В ъгъла се целува двойка - две девойки; едната от тях е светлоруса, с фрак и високи ботуши, другата е с момчешка прическа и бална рокля. В ръката й се пени шампанско в трилитрова бутилка.
Анели веднага натиска нулевия; бутонът пропада, но кабината не помръдва от мястото си.
- Защо не ходи в парка? - нарушава Анели идилията на онези двете.
- Сега е затворено. За през ногцга. - Откъсвайки се от своята изчервила се приятелка, девойката с фрака изглежда оценяващо Анели.
- А това защо?
- Защото е собственост на медия групата. Всички долни равнища са снимачни площадки. А в парка нали всичко е живо. Те трябва да спят.
- Всичко живо иска да спи! - смее се пияно иззад гърба й девойката с балната рокля. -Направо не се издържа! Искате ли шампанско?
- Разбира се! - отговаря Анели.
- Не! - дърпам я аз. - Научихме каквото искахме. Паркът е затворен. Да си вървим вкъщи!
- Еее... - провлачва светлорусата, навивайки къдрица на пръста си. - Ние знаем тайни пътища, които водят дотам. Много ли искате да отидете?
- Много! - уверява я Анели.
- Виждаш ли, Силви, не само ти едвам издържаш! - кикоти се девойката. - Паркът... Адски романтично. Спуснете се до второ равнище, оттам - по пожарната стълба. На входа има код -четири нули. За климат контрола и осветлението кодът е същият.
Асансьорът вече пропада надолу.
- Вие сте просто добра вълшебница! - Анели целува ръката на светлорусата. - Чувствам се като Пепеляшка...
- Ти дори не можеш да си представиш какво чувстват нейните Пепеляшки... - кикоти се девойката с балната рокля.
- Само принцовете всичките се изгубиха - оплаква се вълшебницата с фрака, хвърляйки ми единствен скептичен поглед. - Ето ти един прощален съвет - премини на принцеси.
И вече сме на второ равнище.
Светлорусата натиска най-високия бутон, пъхва коляното си с ботуша между краката на по-младата си приятелка и двете се понасят към висините, а ние оставаме сами. Анели държи в ръката си трофей - огромна бутилка с шампанско.
- Отмъкна ли я?
- При тях и без виното всичко си е наред! - заявява тя. - На, поноси я, тежичка е!
- Аз по принцип не пия шампанско...
- Ето го пожарния вход! Кой ще дотича по-бързо?
Тя хуква и с лекота достига финала първа. Налага ми се да я гоня и по стълбите с тази бутилка, като броя площадките: пет, десет, петнайсет, двайсет, двайсет и пет... Между второто и нулевото равнище има сто метра. Аз вече се задъхвам, но Анели се весели и дивее и не чувства умора.