Най-накрая сме пред жадуваната врата; всичко е така, както ни го каза добрата вълшебница. Четирите нули отварят входа.
И ние се оказваме във вътрешността на нечий дом. На измазаните стени са окачени загадъчни инструменти - явно всички са музейни; разпознавам гребло и може би мотика. Голяма дървена маса, скована от дъски. Докосвам я. Съдове с изрисувани по тях наивни фигури; чинии, канчета... Прашна бутилка вино. Червени ябълки в плетена кошница. Малка лампа свети с жив огън. Всичко е приготвено за трапеза на восъчни манекени, но стопаните ги няма вкъщи.
- Виж, като на кино! - Анели се протяга към ябълката.
- Недей. Не докосвай нищо тук.
- Ей! Трябва ни нещо към шампанското!
Тя прави лъжливо движение и все пак сграбчва ябълката. Докато я извеждам от дома през боядисана в синьо врата, успява да вземе и покривката на масата.
- За пикника! - обяснява тя. - Е, и къде е всичко тук?
Излизаме под черно звездно небе в безмълвието на дълбока нощ. Спомням си думите на светлорусата - тук всичко спи. Планетата на хората живее на три смени - би ни било твърде тясно, ако всички синхронно заспивахме вечер и се събуждахме на сутринта. Затова една трета от нас живее сутрин, една трета - вечер и една трета - през нощта. Европа никога не затваря очи. Но в този парк, изглежда, действа изкуствен режим. Комуникаторът показва три през нощта.
- Код за достъп: нула, нула, нула, нула! - крещи Анели. - Осветление!
Утро!
И подчинявайки й се, небето избьрзва да стане алено, звездите преждевременно помръкват и слънчевият ореол обозначава границата между небето и земята; а после от самия край на земята бавно се повдига и самото светило.
Оглеждам се - и не разпознавам нищо. Къде е моето детство?
Къде е общото ни детство с Деветстотин и шести, моя побратим?
Няма ги изумрудените хълмове, няма ги параклисите и лозята; далеч пред мен се разстила долина, разделена от правоъгълниците и трапеците на частни владения. През долината тече криволичеща зелена рекичка. И под краката ми вместо трева има пясъчна площадка.
- Супер! - потрива ръце Анели. - Вкусът ти си го бива! Е, къде ще се базираме?
Аз не отговарям.
Подмамили са ме в детството ми и аз съм повярвал, че мога да се върна в него като турист.
И изглежда, точно това е станало, но... Но това не е за мен. Главата ми бучи, в гърдите ми е пусто. Измамен съм и искам да разкрия измамата.
- Е? - побутва ме Анели. - Избирай! Това си е твоята картинка, ти решаваш!
Моята картинка. Съкровените места, където не мога да отида от толкова години. Обръщам глава наляво, избирайки от всичко това, което не желая и което не ми се нрави...
- Все едно ми е.
- Тогава давай там! - Тя посочва едно място под клонесто дърво със сребристи листа.
Разстила покривката върху земята и сяда върху нея по турски.
- Давай тук шампанското!
Машинално й подавам бутилката. Тя я задържа пред себе си и я притиска към гърдите си...
- Нани-на, нани-на... - Люлее я като бебе в пелени и се кикоти.
През веселието й прозира нещо зловещо.
- Защо, Анели, не бива така...
Слънцето вече е изгряло; повярвали му, цветята се разлистват и птичките зачуруликват. Земята наистина е жива, както и всичко по нея.
- Ние тук, изглежда, вдигнахме по тревога цял един свят - казвам разсеяно.
- Затова пък още четири часа той целият ще е наш! Помогни ми да я отворя, гърлото е тясно...
Изваждам тапата на бутилката, отпивам глътка, подавам шампанското на Анели. Тя го подкарва така, сякаш три денонощия съм я морил с жажда. Изважда от пазвата си откраднатата ябълка, избърсва я в тениската си и ми я подава.
- Замезвай, така ще е по-весело...
Хващам я, измервам я с длан, захапвам...
- Това е имитация, Анели. Композит. Не може да се яде.
- Вярно ли? По дяволите! Значи ще се наложи да пием на гладно! - тя отново надига бутилката.
Слънцето грее все по-ярко. Чувствам как ми напича темето.
- Нали нямаш нищо против да се попека, след като ми е изпаднал случай? - Анели скръства ръце в долната част на тениската си и я смъква от себе си.
Бегло виждам малките й твърди гърди, острите й зърна... Тя ляга по корем, подлагайки гърба си на изкуственото слънце. Обръща към мен лице, усмихва се с крайчеца на устата си. Гърбът й е така нашарен с кошмарни драскотини, сякаш са насъсквали кучета срещу нея; но тя като че ли не си спомня за това.
Нежен вятър погалва косите ми.
Изведнъж ме връхлита чудовищна умора - заради цялото денонощие, което прекарах накрак, заради похода ми при старците и за унищожаването на тайното им оръжие, заради моя акт на омраза с Елен, който нито за миг не ме е накарал да забравя за Анели, заради провалената екзекуция на Рокамора, заради хилядите рейдове, в които правех всичко, както трябва, заради целия ми живот.