По тръбата в басейна ми са се появили двама. Младежът има маслинена кожа, очи с цвета на анодиран алуминий, ръце на дискохвъргач и лъскавочерен перчем; девойката е чернокожа, изящна. Късо подстригана като джазова певица, с дълга шия. Слаби рамене. Гърди ябълки. През трепкащата вода мускулестия корем и тесните бедра се люлеят, набръчкват се, сякаш току-що са ги отлели от абаносов композит и те още не са успели да приемат окончателната си форма.
Двамата се притискат към страничния ръб откъм моята страна на чашата, макар че съседната не е заета от никого. Решавам, че са направили така, за да не мога да ги наблюдавам. Ами добре. Мисля даже да отплувам нататък и да ги оставя насаме, но... Все пак оставам.
Затварям очи, разтварям в морската вода минута от живота си, после още една. Нищо сложно - топлата солена вода може да изяде безкрайно много време. Може би затова всички къпални са пълни денонощно, въпреки че съвсем не са евтини.
Отново смехът на чернокожата - но сега тя звучи по друг начин: приглушено, смутено. Плясъци по водата - шеговита борба. Хлипане. Вик. Тишина. Какво става там при тях?
По водата плува късче плат, горнището на банския й - неприлично червено; чашата също пулсира в червено. Платът плува към отвора на тръбата, задържа се за миг, сякаш на ръба на водопад - и се понася надолу.
Собственичката му не е забелязала загубата му. Разпъната, притисната от приятеля си към ръба на басейна, тя бавно му се отдава. Виждам как свитите й рамене постепенно се отпускат, изпъват се назад, как тя приема натиска му. Водата кипи. Изскачат още парчета плат. Той я обръща с гръб към себе си и кой знае защо с лице към мен. Очите й са полузатворени, замъглени. През извитите африкански устни се вижда захарта на зъбите й.
- Ах...
Отначало търся погледа й, а когато го улавям, се смущавам. Маслиненият атлет я тласка към мен - още и още, с нарастващ ритъм. Тя няма за какво да се хване и се оказва все по-близо до мен; би трябвало да си отида, не бива да съм тук, но аз оставам, сърцето ми тупти.
Сега тя ме поглежда в очите - иска да установи връзка. Зениците й блуждаят, поглежда устните ми... Аз се извръщам.
Тук навсякъде има видео наблюдение, казвам си. Спри се. Тук наблюдават всички. Ще открият кой си. Ти не би трябвало дори да се намираш тук, а ако даже...
В новия свят хората не се стесняват от своята природа, те са готови да се изложат на показ, интимността е станала публична. Те няма какво да крият, няма от кого. След въвеждането на Закона за Избора семейството е изгубило смисъл. То е като зъб, на който стоматологът е убил нерва: след известно време само си изгнива и се разпада.
Край. Време е, докато не е станало късно. Тръгвам си. Ще отплувам.
- Хайде... - шепне тя. - Хайде, моля те... Хайде...
Хвърлям поглед. Само един.
Тласък... Тласък... Тя е на крачка от мен. Твърде близо, за да избегне плъзгането върху мен... Аз съм на самия край... Протяга се към мен... Протяга шията си... Не може да ме достигне.
- Хайде...
И аз отстъпвам. Посрещам я.
Целувам я - достъпна, предлагаща се. Хващам я за тила. Пръстите й пробягват надолу по гърдите ми, по корема неуверено - и там ме одраскват. Застига я болката, солена и сладка, и тя иска да я сподели с мен. Накъсаният й, безсмислен шепот е по-гръмък от съвкупното пеене на хиляди чаши.
Още малко и ще пропадна.
И в този момент отнякъде се разнася писък. Отчаян, ужасен - никога не съм чувал такъв освен по време на работа. Той нарушава хармонията на музиката на къпалните и кънтящото му ехо не й позволява да се възстанови. Веднага след този писък следва още един, а после -цял хор от изплашени крясъци.
Нашето трио се разпада. Чернокожата объркано се притиска към дискохвъргача, а аз поглеждам нагоре към загадъчната суматоха, която се разгръща над главите ни в един от басейните. Хората се блъскат помежду си, крещят нещо - но думите са неразбираеми. После изхвърлят в тръбата нещо белезникаво, тежко - и то бавно се плъзга към чашата на долното равнище. След секунда онези, които са блаженствали в нея, се заразяват от паниката. Сцената се повтаря: женски вопли, възгласи на отвращение, неразбория. После суетящите се тела изведнъж застиват като парализирани.
Там става нещо странно и страшно и аз изобщо не мога да разбера каква е работата. Изглежда, сякаш в басейна е попаднало някакво отвратително животно, чудовище, че то бавно пълзи по тръбите към нас, като по пътя си заразява с безумие всички, които го погледнат.
Нов взрив на силна борба - нещо напуска кипящата чаша, продължава надолу За миг ми се струва, че това е човек... Но следва ново движение... Нещото вяло се пльосва в басейна над нас. Какво може да бъде? Обвивката на чашата блещука в тъмносиньо, тя е почти непроницаема и отново не успявам да разбера какво идва към нас. Дори намиращите се там хора не осъзнават веднага какво виждат пред себе си. Докосват го...