Полага ми се почивка, заслужил съм си я.
На разтворилото се глухарче право пред мен се спуска пеперуда с лимоненожълти криле; наблюдавам я очаровано. Пеперудата маха с крилца, от тях в очите ми се сипе сънен прашец, всичко се размива, звуците гаснат; пеперудата прелита от цвят на цвят и неочаквано кацва на
ръката ми.
В този момент светлината помръква. Заспивам.
Първата ми мисъл е: аз съм ослепял!
Извършил съм нещо нечувано и са ме наказали така, както не са наказвали никого. Докато съм бил в безсъзнание, са ми изгорили очите! Ще прекарам остатъка от живота си в тъмнина!
Така си мисля, защото за всичките си години в интерната все още не съм виждал тъмнина - тук никога не гасят лампите. Рязката бяла светлина с лекота прорязва тънките детски клепачи, пробожда превръзките за очите, които ни раздават преди лягане, протича между пръстите... Защото в тъмнината бихме останали насаме със себе си, а ние сме длъжни винаги да бъдем заедно. Така им е по-лесно да ни следят - и така винаги можем да се следим взаимно.
И ето че сега не виждам нищо. Около мен е съвършената чернота. Отварям очи - напразно. Затварям ги - никаква разлика. По-рано си бях мечтал за това светлината да отслабне, да си отиде. Но сега, когато вече я няма, ме е страх.
Правя рязко движение - за да седна! - но удрям челото си в метал веднага щом отлепвам глава от пода. Искам да потъркам удареното и не мога да вдигна ръката си. Не мога да превия крака в коленете! Те се опират в преграда - твърда, непреодолима.
Трябва да я отместя, да я отблъсна от себе си! Но успявам единствено да скърцам с нокти по гладкото желязо - отвратителен звук; не мога да направя нищо повече.
Таванът се е спуснал към мен, виси на няколко сантиметра над очите ми, над гърдите ми, почти докосва пръстите на краката ми.
Трябва да се изтъркалям, да се изтъркалям встрани! Но отляво и отдясно има стени и те са само на един пръст разстояние. Ако бях малко по-широк в раменете, щях да се опирам в тях, щях да съм като стиснат в менгеме. Ала и сега мога единствено да се извивам.
Таванът е непоклатим - просто е невъзможно той да бъде повдигнат, не се отваря, не би се помръднал, колкото и да бях силен; не мога да отместя и стените. Разбира се, аз не осъзнавам това веднага - отначало се мятам, дърпам се, въртя се, отново и отново си удрям челото, докато в очите ми не започва да се излива горещина, докато не счупвам всичките си нокти и на мястото им не остава само окървавена кожа. Спирам се, когато въздухът ми свършва - след по-малко от две минути.
- Пуснете ме!
Лежа в тесен железен сандък, дълъг и широк точно колкото мен, а височината му е такава, че дори не мога да си вдигна главата. Въздухът в него е бил много малко, а сега съвсем е свършил.
От задуха и ужаса се подмокрям, сърцето ми бие учестено, белите ми дробове започват да се свиват от липсата на въздух, те работят все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да изсмучат поне малко кислород от бързо намаляващия въздух.
Отново драскам капака - пръстите ми се плъзгат, целият съм в пот.
- Пуснете ме!
Оглушавам от собствения си вик; желязото не пропуска звука навън и той, отразявайки се, ме удря в ушите. Оглушавам и крещя отново, докато въздухът не свършва изцяло. Тъмнината ме поглъща и известно време - може би минута, може би денонощие - се нося на сляпо из червата на някакъв безнадежден кошмар. С усилие намирам изход - и отново пропадам в железния сандък.
- Пуснете ме! Пуснете ме, твари!
Жаден съм.
Тук все още няма какво да дишам, но кой знае защо аз не умирам. Едва след като притихвам, намирам отговора - точно зад главата ми има дупка в желязото с ширината на медицинска игла. През нея вътре капка по капка се процежда топъл въздух. Един час се опитвам да се извъртя така, че струята да тече право в устата ми; после изоставям тези безнадеждни усилия. В края на краищата разбирам, че в моето положение най-добре е да не правя нищо, така ще остане достатъчно въздух, за да мисля. И застивам, и мисля, мисля, мислямислямисля.
Те просто се опитват да ме изплашат. Те чуват виковете ми - крещя така, че не може да не ме чуят. Те чакат кога ще замоля за прошка, кога ще се пречупя - за да могат, след като ме унижат, великодушно да опростят греха ми. Чакат да се превъзпитам и да стана ласкав като Трийсет и осми, безсъвестен като Двеста и двайсети и подобно на Триста и десети вече никога да не се съмнявам в нищо. Ето какво искат от мен.
Майната ви! Чувате ли?!
- Майната ви!